Маргарита - раздел СЛОВО
СЛОВО:
Петата планина
Паулу Коелю
Развържете възлите
будистка притча
Откровение за Орфей
М. Везнева
| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив |
брой 2, 2001
   Паулу Коелю - "Петата планина" (откъс)
* * *
   Вече часове наред Илия вървеше из долината, както бе сторил предишния следобед. Знаеше, че мирът ще трае поне още един ден и една нощ. Никоя война не започваше по тъмно, защото сражаващите се не можеха да различат врага. Знаеше, че през тази нощ Господ му даваше възможност да промени съдбата на града, който го бе подслонил.
   — Ако Соломон беше на мое място, щеше да знае как да постъпи сега — сподели той със своя ангел. — Както и Давид, Мойсей, Исаак... Те са били достойни за доверието на Господа, а аз съм само един малодушен роб. Господ ме кара аз да направя избора, а би трябвало да го стори Той самият.
   — В историята на нашите предци като че ли винаги се появяват подходящи хора там, където са необходими — отвърна ангелът. — Но ти не мисли, че е така. Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможностите на всеки един.
   — В такъв случай по отношение на мен Той се е лъгал.
   — Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отминава. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.
   — Ще го имам предвид — рече Илия. — Но след като отминат, нещастията оставят след себе си неизличими следи, а славата - ненужни спомени.
   Ангелът не отговори.
   — Защо през цялото това време, което прекарах в Акбар, не успях да си създам съюзници, с които да се боря за мир? Какъв смисъл има от един пророк, когато е сам?
   — Какъв смисъл има от слънцето, което върви по небето без другар? Какъв смисъл има от планината, която се издига насред долината? Какъв смисъл има от самотния кладенец? Те са тези, които показват верния път на кервана.
   — Сърцето ми се задушава от скръб! — извика Илия, като коленичи и вдигна ръце към небето. — Да можех да умра тук и никога да не видя ръцете си, шзцапани с кръвта на моя или чуждия народ! Погледни назад! Какво виждаш?
   — Знаеш, че съм сляп — рече ангелът. — Очите ми пазят светлината на Божията слава и не мога да видя нищо друго. Мога да възприема само това, което сърцето ти ми разказва. Мога да усетя само вибрациите на опасностите, които те дебнат. Не мога да видя това, което е зад теб...
   — Тогава аз ще ти кажа. Зад мен е Акбар. В тоя час на деня следобедното слънце осветява очертанията на града и той е много красив. Свикнах с улиците и стените му, с народа му, толкова щедър и гостоприемен. Макар и жителите на града все още да живеят в плен на суеверията или пък само заради търговията си, сърцата им са чисти. Така както са чисти сърцата на всички народи по света. От тях научих много неща, които не знаех. В замяна трябваше да изслушвам оплакванията на неговите жители, но с Божието вдъхновение успявах да разрешавам споровете помежду им. Много пъти съм бил изложен на опасности, ала винаги някой ми е помагал. А сега трябва да избирам дали да спася този град, или да избавя народа си. Защо?
   — Защото човек трябва да избира — отвърна ангелът. — Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.
   — Трудно ми е да избера. Трябва да се примиря със смъртта на един народ, за да спася друг.
   — Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Освен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпълнява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува напразно.
   Илия отново вдигна ръце към небето.
   — Моят народ изостави Господа, заради хубостта на една жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещастието, за да пише книгата на съдбата?
   Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха обратно.
   — Ти не знаеш какво говориш — отвърна ангелът. — Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво основание да съществува. Ти трябва да умееш да различиш преходното от окончателното.
   — А кое е преходно? — попита Илия.
   — Неизбежното.
   — Кое е окончателно тогава?
   — Уроците на неизбежното.
   След като каза това, ангелът си отиде.
* * *
   Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на планината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар беше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.
   — Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг — каза той, като се обърна в посока към Иерусалим. - Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се страхувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.
   Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Господи. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това време се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смяташ тази битка за недостойна.
   Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вървим заедно.
   В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:
   — Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб.
   Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна сухата земя на долината.
   — Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях?
   Ангелът отвърна:
   — Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?
   — Не. Това е единственият начин да усвои майсторството, от което се нуждае.
   — В такъв случай, продължавай, докато Господ те извика обратно в Израил — каза му ангелът. — Стани и продължи да доказваш, че борбата има смисъл, защото успя да преминеш течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тази посока, която им е отредила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да запазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превърнеш болката в стимул за действие.
   — Жалко, че си сляп — рече Илия. — Иначе щеше да видиш как сираците, вдовиците и старците успяха да възстановят града. Скоро всичко ще бъде както преди.
   — Надявам се това да не стане — каза ангелът. — В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.
   Илия се усмихна. Ангелът беше прав.
   — Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е дадена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.
   — Няма да забравя — отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.

  будистка притча

| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив |
e-mail: margaritta@abv.bg
© списание «маргарита», 2001