:: новия брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 2(21), 2003
  Едно древно оръфано тевтерче пътува неизменно с мен - започнал съм да записвам в него имена, адреси и телефони на приятели някъде в средата на миналия век. Но колкото и да звъня, повече от приятелите ми никога няма да се обадят, а и адресът им вече е съвсем, съвсем друг...
  Преди да се запътя и аз към същия адрес, реших да напиша тази "Книга за мъртвите ми приятели". Защото мъртвите не умират, докато живеят в нечия памет, нали?
Стефан Цанев
Откъс от "Книга за мъртвите ми приятели"
 
Вечното и свято съперничество
 

  Краят на юни, 1927 година. След ковчега на загадъчния естет Боят Пенев вървят две още по-загадъчни дами, потънели целите в траур, вървят те една до друга и изпод черните воали си хвърлят свирепи погледи. Едната е съпругата на покойника Дора Габе, а другата - любовницата му Елисавето Багряна.

  37 години по-късно, през октомври 1964 година, на Яворовите тържества в Чирпан по случай 50 години от смъртта на поета, кавалкадата от живи поети тържествено дефилира по главната улица. От двете ми страни, хванали ме под ръка вървят Дора Габе и Багряна. По едно време Дора Габе се огледа и вика на Багряна:
   — Лиииза!
   — Кажи, Дора?
   — А пък ний сме с нааай-младия!
   И двете изпъчиха осанки...
   С Дора Габе се бях запознал две години преди Яворовите тържества. Дали беше в Добрич или в Шумен, не помня. Ще четем стихове пред деца. Излиза Дора Габе на сцената и се обръща към аудиторията с напевния си глас:
   — Децааа, коеее за човееека е нааай-блииизкото, нааай-мииилото, нааай-скъъъпото...
   От залата децата се надпреварват да викат:
   — Партията! Партията!
   Дора Габе изчака да стихнат виковете на децата и без да й трепне ни едно мускулче на мраморното лице, каза:
   — Дааа, децааа. Но аз сега ще ви прочета стихове за майката.
   Тогава, през 1964 година в Чирпан, Дора Габе за пръв път призна за любовта си с Яворов и прочете от сцената няколко негови писма, писани преди половин век, през 1905 година: "Аз Ви обикнах от първото виждане и се уплаших за Вас. Дора, колкото по-силно Ви обиквам, толкова повече се чувствам длъжен да Ви направя едно предупреждение — додето съм с ума си поне! — Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете!" Шок! Тук трябва да кажа нещо твърде недискретно: ако обърнете внимание, в различните енциклопедии рождената дата на Дора Габе е различна: ту 1886, ту 1883, ту 1888. Злите езици говореха, че тя поправила в паспорта си 3 на 8, щото било лесно. По-късно при поредната смяна на паспортите, твърдеше, че навремето сбъркали — вместо 9 писали 8 и искаше да я пишат, че е родена през 1898. Но вече нямаше как — щеше да излезе, че Яворов е либил 7-годишното Дорче...
Дора Габе   Била е тя изумително красива и изящна като статуетка от фарфор. Не само чирпанлията Яворов е лудеел по нея, Йовков подир нея се запилява в Добруджа, а и 50-60-годишният Вазов доста хищно е заничал в деколтето й. Яворов не напразно й пише: "Недейте се показва скоро в София — да не стане някоя междуособица зарад Вас!" Когато детето чудо Смирненски умира на 23 години, тя е била в разцвета си, би могла да му бъде майка. Доживя тя 100 години, но не го призна. Хем й се искаше да й организират нечуван юбилей, на който щяха да присъстват поети от цял свят, хем се страхуваше, че прекрачи ли стоте, няма как да не признае, че е стара. Прехвърляше вече деветдесетте, а викаше:
   — Че какво ми е? Я вижте — и запретваше полата си: бедро на шейсетгодишно момиче!
   (А някои жени на 60 години считат себе си за безнадеждни бабички.)    

Елисавета Багряна
Потомка
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Дора Габе
Птици
Като залутан звън през теб минавам, свят,
като насън вървя през теб, живот чудесен,
раздавам се като трошици хляб,
изпявам се като най-чиста песен.

Ти като приказка със хиляди очи,
оставяш ми ръцете вечно с празни длани,
а някаква съдба ме гледа и мълчи
и тъй е страшно нейното мълчание.

Завиждам им на птиците, небесните сестри,
за пълните сърца със радости и грижи -
по пътя, начертан връх ясното небе,
редицата им сребърна се ниже...

1921
Елисавета БагрянаСтаростта сякаш се боеше да докосне и Багряна. Винаги елегантна, винаги гримирана, една и съща — от 1956-а, когато я видях за пръв път, до 1990 година, когато я видях за последен път: ослепително бялата шемизетка с дантелена яка трептеше като жива на раменете й, бледосиният ефирен шарф, увит около врата й, се развяваше от прозореца на автомобила. "Отивам на панаира в Пловдив!" — извика ми тя, сияеща от възбуда, и автомобилът запраши по Цариградското шосе...
   На 97 години — и ходиш по панаири!? Изглежда съперничеството между тези две древни жени не им позволяваше да остареят. Сякаш се бяха обзаложили — коя по-дълго ще живее. Така и не стана ясно коя победи. Багряна живя 98 години, а Дора Габе (зависи на коя дата вярваме) живя 95, 97 или 100.
   И цял живот те се дебнеха: коя първа ще се предаде.
   През 1980 година, по случай 100-годишнината на Ленин, театрите бяха длъжни да поставят пиеси за вожда. В театър "София" решихме да отбием номера с необичаен рецитал на поети със 70-годишен възрастен диапазон — като се започне с почти връстничката на Ленин — 90 и неизвестно колко годишната Дора Габе, 87-годишната Елисавета Багряна, 77-годишния Христо Радевски, нататък — по-младите Младен Исаев, Александър Геров, Валери Петров, Добри Жотев, Давид Овадия, Иван Динков, Караангов, Левчев и накрая - 30-годишната Миряна Башева.
   Отивам да доведа Багряна, тя чака, облечена в официална черна рокля. Подкрепям я надолу по стълбището, ох, вика, едва ходя — и наистина, едва пристъпва от стъпало на стъпало, олюлява се...
   В кабинета на директора са вече Дора Габе и другите. Какво ще пийнете, пита директорът. Дора казва: коняк. Елисавета прави презрителна гримаса и казва: водка. Ако Габе беше казала водка, Багряна щеше да каже коняк. Никога същото!
   Дора Габе вади листчето със стихотворението, което ще чете, напечатано е то с големи букви, да порепетирам, вика и вади лупа, протяга ръка и започва да срича: "Ленин, ти който осъс...осъщ...осъщещви..."
   След още три-четири опита отмахва лупата и въздъхва:
   — Ох, таз дума не мога да я кажа.
   Багряна това и чака, произнася разчленено и язвително:
   — Ами да не си я писала ма, Доро!
   Тя великодушно предлага "първа да чете Дора - като най-възрастна". Конферансието обявява името й, но Дора Габе не го чува, галантният Сашо Геров изтича към нея, подава й ръка, помогна й да стане от стола и подкрепяйки я, заведе я до трибуната. Тя вади пак лупата, но пак засича на думичката "осъществи". Веднага влиза в действие спасителният вариант — иззад кулисите изскача една актриса и прочита стихотворението. Иде ред на Багряна. Сашо Геров и на нея понечва да подаде ръка, Багряна обаче енергично отблъсква с лакът ръката му, става отривисто от стола и с бодра стъпка отива на трибуната, отмята глава назад и с ясен алтов глас издекламирва "Потомката". Овации. Багряна се кланя предизвикателно и рисковано ниско, поклон доземи. Още по-силни овации. Връща се гордо на стола си. Хвърля поглед към Дора Габе. Съперничаката е сразена.
   Хем съпернички цял живот, хем цял живот неразделни. В колата, докато я изпращам обратно до тях, Багряна ми разказва как през трийсетте години двете заедно с Дора направили поетическо турне из България — Пловдив, Стара Загора, Сливен, Бургас, Варна, Шумен, Велико Търново, Русе, Плевен, София.
   — Плащахме си — вика — наем за салоните, за осветление, отопление и с парите, които бяхме спечелили, аз заминах за Париж и живях там една година, а Дора замина за Полша ли, за Германия ли...
   (Какви са били тез пари — от 10 рецитала да живееш цяла година в Париж?!)
   Спираме пред входа й, посягам да й помогна да се изкачи по стълбището до горния етаж.
   — Благодаря, благодаря! — каза бодро тя. — Няма нужда, няма нужда!
   И тръгна нагоре по стъпалата пъргаво — като момиче.

нагоре
 
© списание «маргарита», 2001-2003
 
 
e-mail: margaritta@abv.bg