:: новия брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 2(21), 2003

На 25 януари 2003 година Владимир ВИСОЦКИ би навършил 65 години.
   В края на петдесетте години в съветското киноразпространение се прожектирал филма "Магьосницата" по повестта на Александър Куприн "Олеся". Главната роля изпълнявала френската актриса Марина Влади. Висоцки гледал този филм много пъти и все по-силно се влюбвал в актрисата. Мнозина се влюбват по подобен начин, но Владимир бил сигурен, че рано или късно ще бъде заедно с нея. И чудото станало. В края на 60-те те се запознали, а след 2 години се оженили. Това била най-романтичната любовна история по онова време. Макар че съвместият им живот е бил непрекъснати раздели, снимки, гастроли, когато били заедно, те били истински щастливи.

В книгата си "Владимир или прекъснатият полет"
Марина Влади разказва за началото и края на една романтична любов

  С крайчеца на окото си виждам, че се приближава един млад, нисък и зле облечен мъж. Единствено светлосивите му очи привличат вниманието ми. Някакво раздвижване в салона ме кара да прекъсна разказа си и аз се обръщам без преструвки към новодошлия. Без да продума, той улавя ръката ми, стиска я дълго, после след като я е целунал, сяда срещу мен и започва да ме разглежда. Мълчанието му не ме смущава; гледаме се, сякаш се мъчим да се разпознаем. Знам, че ти си Висоцки. Ти не приличаш по нищо на ревящия, брутален великан от спектакъла, но силата на погледа ти ме потопява отново във вълнението, изпитано преди малко. Около нас разговорите продължават. Ти не ядеш, не пиеш; гледаш ме.
   — Най-сетне Ви срещнах.
   Тези първи слова ме смущават, аз ти отговарям с обичайните похвали за представлението, но виждам, че не ме слушаш, ти искаш да излезем оттук и да пееш за мен. Решаваме да завършим вечерта у Макс Леон - кореспондент на "Юманите", който има апартамент недалеч от центъра. В колата продължаваме да се гледаме мълчаливо. Озарявано от уличните лампи, лицето ти преминава от мрак в светлина, аз виждам само нежните ти пламенни очи, след това наблюдавам главата ти: коси, късо подстригани на тила, двудневна брада с червеникави оттенъци, умора, която вдълбава бузите ти. Ти не си хубав, видът ти е обикновен, но погледът ти ме съблазнява. Едва пристигнали, ти вземаш китарата. При първите акорди, при първите звуци аз съм още по-развълнувана. На момента твоят глас, твоята сила и твоят вик ме затрогват. Също — как си застинал. Седнал в краката ми, ти пееш само за мен. Малко по малко откривам текста, скърцащия хумор, задълбочеността на песните ти. Ти ми обясняваш, че театърът е твоят занаят, но че поезията е твоята страст. А после без всякакъв преход ми казваш, че отдавна ме обичаш.

Марина Влади и Владимир Висоцки   Марина Владимировна Полякова-Байдарова е родена на 10 май 1938 г, в Клиши, Франция. Тя е най-малката от четирите дъщери на знаменития изпълнител на цигански романси в Париж Владимир Поляков. Започва да се снима в киното още на 10-годишна възраст, а на 17 години изиграва главната роля във френско-шведския филм "Магьосницата" (1955), който обикаля световните киноекрани и й носи нечувана популярност. По време на снимките на филма "Подлеците отиват в ада" (1954) тя се запознава със своя бъдещ съпруг режисьора Робер Осейн, също руснак по произход, и по-късно се снима в няколко негови филма. Обаятелна и женствена, актрисата привлича талантливите режисьори. На фестивала в Кан през 1963 година получава наградата за най-добра женска роля.
   През 1970 г. Влади се снима в съветския филм "Сюжет за малък разказ" на Сергей Юткевич по разказа на Чехов "Олеся", където играе ролята на Лика Мизинова, една от малкото жени в живота на А. П. Чехов.

   Като всяка известна актриса аз често съм получавала подобно ненавременно признание. Тази вечер обаче съм истински развълнувана. Приемам да се видим отново, съвсем наскоро. Още на следващата вечер се срещаме в бара на хотел "Москва", където се провежда фестивалът. Има много хора, аз съм заобиколена от мнозина, но щом те забелязвам, оставям приятелите си и започваме да танцуваме. С моите токове аз съм определено по-висока от теб, ти се повдигаш на пръсти и шепнеш на ухото ми безумни слова. Аз се смея. Не след дълго ти обяснявам със сериозен глас, че разбира се, бих искала да ти бъда приятелка... но че съм тук само за няколко дена, че животът ми е много напрегнат, имам три деца, ангажираща професия и че Москва е далеч от Париж. Отговаряш ми, че и ти имаш жена, деца и професия, известно име, но че всичко това не ще попречи да ти стана жена. Изумена от дързостта ти, все пак приемам да се видим на следващия ден.
* * *
   Отивам да те взема от театъра след репетицията. Същата сутрин съм получила интересно предложение: Сергей Юткевич, много известен, изтъкнат филмов режисьор ми предлага ролята на Лиза Мизинова — млада жена, в която Чехов е бил лудо влюбен и чийто трагичен живот е послужил за написването на "Чайка". Колебая се малко, тъй като снимането на филма ще трае около година. Ти започваш да скачаш, да викаш, да ме умоляваш, аз ти повтарям, че всичко това е много сложно, но ти не отстъпваш: трябва да приема, така ще имаме време да се виждаме и най-вече, ще можеш да ме убедиш да ти стана жена. Тонът е почти шеговит, но аз чувствам такава нежност в думите ти, че на свой ред се поддавам на въодушевлението и ние си представяме бъдещето: аз ще извикам децата си, които са още малки, скъпата ми майка, която не е виждала Русия от петдесет години, да, ние ще се срещаме често като приятели и ти ще ми пееш новите си песни.

   Ние и двамата не сме навършили тридесет години, аз съм разведена, ти си в развод; животът е пред нас. Припомням ти мило една единствена малка подробност, а именно, че не съм влюбена в теб. "Няма значение — казваш ти, — ще съумея да ти се харесам, ще видиш." Тези радостни и естествени отношения продължават няколко дни, фестивалът е към края си, аз напускам Москва с договор в ръка, ще дойда пак за снимането на филма в началото на 1968 година.
* * *
   Седмиците минават много бързо. Получавам едно писмо от Москва, което ме разнежва. Друг път, когато унесена в размисли, се питам какво става в сърцето ми и защо всичко ме отегчава, телефонът ме изтръгва от тъжните ми мисли, ти си отсреща, чувам тембъра на топлия ти глас, руския език, който ми припомня обожавания от мен мой баща, твоите непосредствени слова; от всичко това ми се стяга гърлото. Затварям телефона и избухвам в плач. Мама ме гледа и казва: "Ти си влюбена, момичето ми". Опитвам се да намеря друго обяснение — многото работа, преумора, но дълбоко в себе си знам: очаквам новата ни среща.
* * *
    Една октомврийска вечер моля нашите приятели да ни оставят сами у тях.

   Затварям вратата, обръщам се и те поглеждам; ти стоиш прав, светлината, която идва от кухнята, изрязва лицето ти, тялото ти трепери, ти шептиш думи, които не разбирам, приближавам се с протегнати към теб ръце и долавям: "За цял живот... от толкова отдавна... най-после моя жена!"
   Цялата нощ не ни стига, за да разберем какво ни свързва. Изминалите месеци, през които сме разговаряли, гледали сме се, смяли сме се, са били само прелюдия за нещо безкрайно по-дълбоко. Всяка частица от плътта ни намира своя двойник, ние потъваме в безкрайното пространство, отредено за любовта, смесените ни дихания затихват за миг, за да поемат отново със същия ритъм дългия стон на насладата.
   Ние сме на тридесет години, животът ни е богат с многообразен опит, няколко мъже и жени, пет деца за двама ни, професионални успехи, богатство, провали, слава. Въпреки това сме като две деца, които откриват жестовете на любовта и са омагьосани от себе си.
   Нищо никога не може да заличи тези първи часове на пълно сливане. Рано сутринта на третия ден ние напускаме приятелския апартамент. Занапред сме заедно на живот и смърт.
* * *
    При завръщането ми от Москва след погребението, като търсих някакъв чист лист, за да отбележа един телефонен номер, попадам на твоето последно писмо. На него няма дата, но аз знам, че е писано преди 11 юни 1980 година.

   Мариночка, любима моя, аз се впускам в неизвестното. Имам чувството, че ще мога да намеря някакъв изход, макар в този момент да съм неустойчив и слаб.
   Възможно е да ми потрябва атмосфера, където да се почувствам необходим, полезен и не болен. При това искам да ми оставиш някаква надежда, да не приемеш това като скъсване, ти си единствената, благодарение на която аз мога отново да стъпя на краката си. Още веднъж, обичам те и не искам да страдаш.
   После всичко ще си иде на мястото, ще поговорим и ще живеем щастливо.
   Ти.
   В. Висоцки

   Подписът Ти, използван в нашата кореспонденция бяхме възприели след като бяхме чули един много хубав индийски разказ.
   В сватбения си ден булката била затворена според обичая в новата къща, построена от брачната двойка. Когато настъпила нощта младоженецът почукал на вратата. Девойката попитала: "Кой е?" Той отговарил: "Аз съм". Но тя не му отворила. И така няколко дни тя все отказвала да му отвори. Накрая, една вечер, той пак почукал на вратата. Тя отново попитала: "Кой е там?" А той й отговорил: "Ти".
   Тогава тя му отворила вратата и сърцето си.
откъс от книгата
"Владимир или прекъснатият полет"

Марина Влади, 1987

   

ЖЕНИТЕ В ЖИВОТА НА ВЕЛИКИЯ БАРД

 
Изолда ЖуковаС първата си жена Изолда (Иза) Жукова Висоцки се запознава по време на репетициите на студентския спектакъл "Хотел Астория" на А.Штейн в театралната студия на МХАТ. Висоцки бил поканен да изпълни малка роля без думи на войник с пушка. Отначало отношенията им били чисто приятелски, но завършили с това, че в един прекрасен ден Висоцки завел Изолда у дома и я представил на роднините си като негова жена. Това било през есента на 1957 година. Той бил на 19, а тя на 20 и вече имала дете от първия си мъж. Следва весела и многолюдна сватба. След като завършва студията на МХАТ Изолда заминава на работа в Киевския драматичен театър. Висоцки остава в Москва, за да завърши обучението си. През 1961 година Изолда играе вече в Ростов на Дон, а в театъра на Таганка започва звездната кариера на Владимир. И освен това Висоцки е поканен на снимки на филма "713 иска кацане"
   Постепенно те се срещали все по-рядко. Разстоянието между тях растяло и ставало труднопреодолимо, те се разделили. Бракоразводното дело се проточило. Иза запазила фамилията на Висоцки. Винаги казва, че "...да се живее с Володя беше страхотно... Аз имам какво да си спомням и за нищо не съжалявам. На мен просто ми провървя: имах в живота си голямо щастие. Защото той имаше дарба да дарява! От всекидневието да прави празник. Той не можеше да дойде в къщи и да не донесе нещо. Може да е балон, една мандарина, бонбон или някаква глупост, но нещичко трябваше да има. И това винаги превръщаше обикновения ден в празничен. Той умееше всяка дреболия - изпрана риза, пържени катофи, чаша чай - всяко дребно нещо да приема като подарък. И от това на човек му се искаше да прави още и още. И макар че имаше своите човешки слабости, с него човек се чувстваше сигурен. Въпреки всичките си "хулигански" прояви той винаги беше много нежен...В него имаше много хумор, много радост, не беше възможно да му се обидиш. Той умееше да прощава... При това истински. Да прощава безогледно". "

Людмила Абрамова   Втора съпруга на Владимир Висоцки станала студентката от ВГИК Людмила Абрамова. Тя била необикновено красива, с огромни гълъбовосини очи. Те се запознали по време на снимките на "713-й иска кацане", където Владимир играел морски пехотинец. За първи път тя срещнала Висоцки в Ленинград, до хотел "Европа". Около входа към нея се обърнал пийнал млад мъж с молба да му услужи с пари. Людмила нямала в себе си нито рубла. Тя се решила и му предложила своя фамилен златен пръстен с аметист. Владимир го занесъл в ресторанта и с него се разплатил за счупените съдове. Така те се запознали. Висоцки не би бил Висоцки, ако изпращайки Людмила и влизайки в нейната хотелска стая, не би й предложил да му стане жена, което той всъщност и направил. На другата сутрин Владимир откупил пръстена и заедно с Людмила те потеглили за киностудиото.
…Живеели в Ленинград, снимали се във филма и яли "нестандартните" мекици в съседното кафе. Понякога мекичките излизали криви и ги отделяли като брак. Владимир се уговорил всичките криви мекици да са за него — те били и по-евтини...
  Той още не се бил развел с първата си жена Изолда, но вече живеел с Людмила, с която зарегистрирал брака си едва през 1965 година. Родителите и от двете страни отначало посрещнали това събитие доста сдържано. За младоженците обаче това нямало никакво значение. А след това се появили синовете — Аркадий и Никита.
   Владимир бил много общителен и разбира се, сред приятелите му имало достатъчно такива, които не били равнодушни към алкохола. Висоцки започнал да пие и колкото по-нататък, толкова повече. В края на краищата дошъл и денят, когато се оказал в изтрезвителя, където се опитал да се самоубие. За щастие дежурният го измъкнал от примката и го спасил от смърт.

Аркадий Висоцки Никита Висоцки
АРКАДИЙ
НИКИТА
   Поради нежеланието на Людмила Абрамова да прави личния си живот публично достояние за нея се знае малко. И въпреки това, нейната роля в живота на Висоцки не може да се омаловажава: именно тази жена ражда неговите двама сина -- Аркадий (1962), който сега е сценарист и Никита (1964) -- актьор по професия, но от 1996 година - директор на музея на Владимир Висоцки. С Людмила те се разделили "с добро", без да се изясняват и спорят. Семейството, просъществувало седем години, се разпаднало за 5 минути.
   

   Тогава Висоцки отива при младичката актриса от театъра на Таганка Татяна. Това било по-скоро мимолетно увлечение. Той й посветил свои стихове, където има такива редове: "...Есть прибежище твое, Таня! Так пропойте ей "Аллилуйя!"  В последно време се даде гласност, че Татяна му е родила дъщеря Настя, която сега е на 30 години.
   Скоро Людмила Абрамова отново се омъжила, в новия брак тя родила сестричка на двамата братя - Серафима. Към бившия си съпруг, докато той бил жив, тя се отнасяла нееднозначно.   
Людмила Лужина
   Лариса Лужина е единствената жена, която не отговорила на любовта на Висоцки "Наверное, я погиб: глаза закрою -- вижу" -- пише за актрисата Владимир. Именно на нея той посвещава своята знаменита песен "Она была в Париже", на нея, а не на Марина Млади, както обикновено смятат. Те се запознали на снимките на филма на Станислав Говорухин "Вертикала" през 1966 година. Тогава се появява и тази песен за недостижимата жена в Париж, на която самият Марсел Марсо й говори нещо. Във филма тя е лекар, а Висоцки - радист. И във филма, и в живота тя отхвърля любовта на Висоцки и остава едва ли не единствената жена, която отхвърля любовта му.

Марина Влади  И ето след всички тези жизнени перипетии се появила тази, за която вече толкова много е разказвано и написано. Марина Влади била млада и красива. След снимките във филма "Магьосницата" (по Куприн) тя станала особено популярна. Истинското й име е Марина Владимировна Полякова-Байдарова. А псевдонимът й е образуван от бащиното й име. Първият мъж на Марина, френският артист Робер Осейн, станал баща на нейните двама сина. Вторият й съпруг бил пилотът Жан-Клод Бруйе, собственик на авиокомпания; от него Марина родила третия си син.
   В едно интервю Марина казва, че Владимир "...беше повече от съпруг. Той беше добър приятел, с когото аз можех да споделя всичко, което ми беше на душата". Тя си спомня, че по това време едва ли не "от всеки прозорец се носеха неговите песни".

      Последното стихотворение...
 

И снизу лед, и сверху. Маюсь между.
Пробить ли верх иль пробуравить низ?
Конечно, всплыть и не терять надежду,
А там - за дело, в ожиданьи виз.

Лед надо мною, надломись и тресни!
Я весь в поту, как пахарь от сохи.
Вернусь к тебе, как корабли из песни,
Все помня, даже старые стихи.

Мне меньше полувека - сорок с лишним,
Я жив, двенадцать лет тобой и господом храним.
Мне есть что спеть, представ перед всевышним,
Мне есть чем оправдаться перед ним.
1980   
Нейните синове просто го обожавали и също започнали да свирят на китара. В Париж Марина Влади въвежда Висоцки в нов приятелски кръг. Но любовта не спасява барда от пиянството. През 1969 година животът на Висоцки виси на косъм. В състояние на афект той си прерязва вените, но го спасяват. Висоцки се опитва да се излекува от алкохолизма. Имплантират му "вечна" ампула от платина, т.нар. "есперал", но и това не го опазва. Без алкохол Висоцки вече не може да пише, да пее, да играе и някой го съветва да вземе слаба доза наркотици за облекчаване на състоянието си. За съжаление да се избави от наркоманията, той вече не успява. Отношенията им с Марина се влошават, изострят, тя иска да се разведе, но не й стигат силите. Владимир се боял от това и казвал, че "не мога да бъда вече с нея, но и без нея също не мога".


Оксана Афанасиева    В края на живота си Висоцки силно се увлича по Оксана Афанасиева - студентка в текстилния институт. Благодарение на своята леля зъболекар, която лекувала повечето артисти от театъра на Таганка, Оксана често идвала в театъра. Там те случайно се срещнали за първи път. Тя била само на 18 години, а той вече навършил 40. Още след първата среща Оксана се разделя с годеника си. Висоцки я наричал "моята последна любов". Често взимал Оксана със себе си на гастроли. Намеренията му били сериозни, още повече че отношенията му с Марина Влади вървели към скъсване. По време на гастроли в Средна Азия, след като преживял клинична смърт, той казал на Оксана, че иска да се венчае с нея. Купил венчални пръстени, намерил свещеник, който се съгласил тайно да ги бракосъчетае. Но не било съдено това да се случи…
И досега Оксана се прекланя пред него, смятайки го за "абсолютно, съвършено, стопроцентов гениален човек".
   На 23 юли 1980 година Владимир Висоцки говори за последен път по телефона с Марина Влади. Колкото и да е странно, въпреки връзката си с Оксана, той й казва, че скоро ще се видят, понеже вече е купил самолетен билет за 29 юли.

   
Сега Оксана е известен художник на театрални костюми. Две години след смъртта на Висоцки тя се омъжва за актьора Леонид Ярмолник, през ноември 1983 им се ражда дъщеря Александра. И досега тя си спомня за Володя с любов и нежност, смятайки, че той е повлиял в голяма степен върху живота й.

    Няколко години след смъртта на Висоцки Марина Влади се омъжва за известния лекар-онколог Леон Шварценберг. В последно време Марина преживява много нещастия: тежко катастрофира големият й син, загиват двете й внучки. Тя пази първата стихосбирка на Висоцки, фотопортрет, на който Володя е в профил над горяща свещ и, разбира се, неговите песни. Но не може да слуша спокойно записите: "Минаха толкова години, но не мога още да говоря спокойно за Володя, да гледам неговите фотографии... и да слушам гласа му, когато него вече го няма. За мен това е непоносимо".
Използвани са публикации от руската преса

 
© списание «маргарита», 2001-2003
 
 
e-mail: margaritta@abv.bg