:: текущ брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 4(34), 2004
Елена ГАГАРИНА

В Звездното градче животът беше чудесен
[ начало ][ 1 ] [ 2 ] [ 3 ]

    По повод юбилея на 9 март се опитвам да накарам неговата по-голяма дъщеря Елена да сподели спомените си. Но тя не е от хората, които са готови лесно да направят това.
Тя е директор на Музея в Кремъл - работата й е сериозна, характерът - силен, а усмивката й е същата удивително позната, лъчезарна усмивка.

- Лесно се помни датата на Вашето назначаване на поста директор на Музеите на Кремъл - 12 април 2001 година. В деня, когато се навършиха 40 години от полета на Гагарина, Путин навести вашето семейство в Зведното градче и там на място се състоя назначаването Ви. Чия беше идеята за вашето появяване в Кремъл?
- Трудно ми е да кажа. Ситуацията тогава беше сложна, смяна на правителството. Сред хората, които заемаха високи постове в сферата на културата имаше много оставки.

- И след това вие не веднъж сте казвали, че сте се съгласили веднага, защото в Пушкинския музей вече ви е било скучно.
- Аз самата исках да напусна музея и си търсех работа. И когато ми предложиха да дойда тук, в Кремълските музеи, се съгласих веднага.

- Толкова ли е забележително това място?
- Това е просто друга работа. Когато човек разбере, че целият ресурс на това място, където се намира, е отработен, даже мястото да му харесва, той иска да си тръгне.

- Директор на Музеите на Кремъл - това е важна фигура, за мнозина подобно място е достоен венец на кариерата.
- Това зависи още и от фигурата. Важно е какво предприема или не предприема човекът, който заема такава длъжност.

- Кажете, след смъртта на баща Ви помагаха ли ви много? Имаше ли момент в живота ви, когато отношението към вас се промени видимо. По време на "перестройката", например?
- Аз не мога да кажа, че са ни помагали някак по-особено, но разбира се, в съветско време беше не така, както след перестройката...

- Кажете, може би имахте някаква особена пенсия...
- Мама имаше пенсия.

- Тя беше ли достатъчно голяма?
- Пенсията беше обикновена. Често казано, аз не бих искала да говоря за това, защото всичко беше не така розово, както мнозина си представят. Но в съветско време не се налагаше да се оплаква човек - нищо по-особено не се правеше за нас, но всичко, което ни се полагаше, го имахме.

- Но майка Ви би могла да помоли за нещо.
- Тя никога за нищо не е молила.

- Винаги ми се е струвало, че тя има силен характер. Прочетох книгата, която тя е написала... Сигурно там тя не е точно тя - усеща се силна "литературна обработка".
- Литературна обработка имаше, разбира се, но всичко, което е написано там, беше разказано от майка ми.

- В книгата езикът е толкова високопарен, в живота хората не говорят така...
- Хората не говорят така сега, а преди петнадесет години така говореха и така пишеха.

- Но в книгата има много малко наистина лично.
- А защо в тази книга трябва да има нещо много лично? Аз изобщо не харесвам тази тенденция да се разглежда под микроскоп личния живот. Личният живот, затова е и личен, защото касае само самия човек. Защо сега се смята за редно човек да разказва съвсем обикновени неща за себе си, а журналистите смятат за коректно да задават интимни въпроси.

- Но да стане човек знаменит - това е съдба. И за тази съдба плащаш, нейната обратна страна е желанието на хората да знаят за знаменитостите колкото е възможно повече. Известният човек има привилегии, но има и задължения.
- Аз съм съгласна с вас, но от интерес до интерес има разлика. Едно е когато ви питат за личния живот, друго - когато се интересуват от вашето мнение по някаква интересна тема, дават ви възможност да се изкажете. А у нас често питат политиците за културата, а певците - за политика. Но на мен изобщо не ми е интересно какво мисли непрофесионалистът за сложен проблем, защото той нищо сериозно за него не може да мисли.

- Но ако човекът е умен, той винаги може да отговори интересно.
- Той няма да даде дълбок отговор, а ще намери осторумен изход от положението.

- Елена Юриевна, аз не искам да Ви измъчвам, да изкопчвам нещо. Но разберете, Вашето семейство е особен случай. Ето, имаше една страна, която сега я няма, и за последните години отношението към миналото на тази страна се промени. Е, няма повече такива безупречни герои от съветското мирно време, като Гагарин. Страната избра именно него да полети в Космоса и именно той прослави страната. Гагарин имаше фантастична слава, целият свят беше влюбен в него. И това, как държавата се е отнесла към него, към семейството му, е наша обща история, част от истината за тази страна.
- Знаете ли, често казано, аз не обичам да се оплаквам. Често пъти е по-добре нищо да не се каже, отколкото да се каже това, което е било в действителност. Ако аз започна да обсъждам какво е направено, какво не е направено, може да излезе, че съм недоволна от нещо. По-добре е да се говори за приятното, да се помни светлото, отколкото да се влиза в подробностите на отношенията на държавата към нашето семейство. И това, което сега се появява в пресата за баща ми, за тази държава, е безобразно. И не ми се иска да говоря за това.

- А вие нямате ни поне малко желание да се борите с клеветата и измислиците?
- Аз говорих за това. И не веднъж. Но моите думи нямат никакво въздействие. Изобщо. Да казвам всичко това още веднъж, ми се струва безсмислено.

- А не ви ли се иска истината за баща ви, такава, каквато вие я виждате, да бъде изречена?
- В действителност истината я знаят всички. Животът на моя баща беше наистина публичен. И никакви тайни моменти в живота му практически няма. Сега някои се опитват да намерят нещо, да изкривят, просто да си измислят, защото... Не знам защо, няма да обяснявам заради тях. Но каквито и глупости да говорят, каквото и да се измисля, в съзнанието на хората образът на моя баща ще остане такъв, какъвто се оформи тогава, през 60-те години. И не защото това направи пропагандата, а защото той беше именно такъв човек.

- Какъв?
- Човек с фантастична работоспособност. Аз не съм срещала други хора с такава работоспособност. Даже ми е трудно да си представя, че някой може да се справи с такова количество задължения и да направи всичко така, както го правеше моят баща. Той успяваше, именно защото беше фантастично организиран. И при него никога не се смесваха личното, общественото и професионалното. Работа, обучение в Академията Жуковски, обществена дейност и тренировъчни полети - ето това е, с което баща ми се занимаваше постоянно до края на живота си. И всичко това беше разграничено. У дома той никога не говореше за работа. У дома бяха децата, семейните проблеми.Така че, всичко, което може да се каже за моя баща, е известно, и не трябва нищо да се измисля. Да се правят догадки и доизмисля не е хубаво.

- А вие не сте ли тъгували за баща си, когато той беше жив? Вероятно той ви е липсвал често - все пак той е бил много зает.
- Бащите на всички мои приятелки, на всички деца, които бяха около мен, бяха летци. И ситуацията беше такава при всички. На мен ми изглеждаше, че това е нормално.

- Средата на летците космонавти беше ли особена? Различаваха ли се те от останалите?
- Различаваха се. Те имаха черти, присъщи на хората с екстремни професии. Това са много открити хора, те не се страхуваха да направят нещо и да поемат отговорността върху себе си. Те усещаха отговорност и за своята работа, и за всички, които бяха около тях. Чувството за отговорност се задълбочаваше и от това, че всички те бяха военни, и това поставяше върху живота им сериозен отпечатък. Освен това, те всички бяха млади, бяха първи и най-главни в своята професия, бяха пълни с живот, оптимизъм, сили, винаги весели и осторумни. И имаха куп задължения - служебни и обществени. Бяха постоянно заети. През целия им живот никой от тях никога не е сядал пред телевизора. Те често се събираха, за да заминат някъде, да поспортуват, да поплуват, да поиграят волейбол. Никога не са обсъждали досадни проблеми, никога не са се събирали просто така, за да убият време. Възможността и необходимостта да се видят, винаги е била свързана с някакво интересно обмислено действие.

В Звездното градче животът беше чудесен, всички бяха приятели, децата им бяха приблизително на една и съща възраст, с едни и същи проблеми. Градчето беше затворено, охраняваше се добре, затова вратите никога не са заключваха. И когато слагаха децата да спят, всички - и мъже, и жени, отиваха да играят хокей. Обличаха се, взимаха стиковете и през нощта - друго свободно време нямаха - играеха. Ако възрастните заминаваха на държавен прием, оставяха всички деца в един дом, под наблюдението на най-големите. Животът им беше като на всички млади хора, но свързан с много голяма отговорност и голям риск. Сега ми се струва, че хората се промениха много.

- Станаха по-скучни?
- Сега трябва нещо да се измисля, да се организира и често пъти за развлечения се харчат много пари. "Ах, знаеш ли колко суперски разпуснахме!" И никой не може да разкаже нещо смешно или интересно, което се е случило. А като гледаш старите снимки, разбираш, че хората са получавали удоволствие от общуването един с друг, от това, че са млади, пълни с енергия, от това че играят чудесно волейбол или карат ски. И обикновено всички бяха в добро настроение, макар че не мога да кажа, че са липсвали проблеми.

- Трудно ли Ви беше от този свят да преминете в другия - университетския, на интелектуалната бохема?
- Не. И в университета наоколо бяха хора млади, пълни с идеи. Ние много обичахме нашите преподаватели, прекланяхме се пред тях. И досега се отнасяме към тях с уважение. И към тези, които останаха, и към тези, които вече ги няма. И на нашите преподаватели им беше интересно с нас.

- Преди много години прочетох във вестника, че дъщерята на Гагарин е влязла в университета да учи изкуствознание и помня, че си помислих: тя може да се запише да учи където си иска.
- Е, не бих могла никога да вляза във физико-математическия факултет...

- Дори с вашата фамилия?
- Никога. С фамилия или без фамилия - човек сам се явява на изпит. И за мен този въпрос винаги е бил много болезнен. Аз започнах да се подготвям за университета на 14 години, харесваше ми да се занимавам с история на изкуството. В последните дни преди изпита спях по три часа в денонощието и се занимавах много. Независимо, че завърших със златен медал и трябваше да се явя само на един изпит.

- История.
- История и един въпрос върху история на изкуствата. Но можеше да не получа "петица", затова се занимавах и с руски, и с английски. При това така, че този английски и досега ми е достатъчен. Винаги съм разбирала, че не трябва да ме е срам от това как отговарям. Както и тези, пред които се явявам на изпит, не трябва да се чувстват неловко. Когато отидох на изпита и чух как отговарят тези, които бяха преди мен, разбрах, че не бива да се вълнувам. Вярно е, че ми беше обидно - падна ми се вестникарски въпрос за ролята на изкуството в живота на съветското общество. Но после ме попитаха за любимия ми художник, аз разказах за Врубел и разбрах, че всичко върви добре. Важното е, че нито на мен, нито на преподавателите не им се наложи да се червят от неудобство.

- Вие завършихте училище в Звездното градче. Това специално училище ли беше?
 - В съветско време училището си имаше изискванията, но в Москва децата като свършат занятията, излизат от училище и вече нямат отношение към него. А в Звездното градче територията е ограничена и децата през цялото време се срещаха с учителите и след училище. Това не винаги беше приятно и полезно и за едните, и за другите.

- След училище вие отидохте да живеете в Москва. Често ли отивате в Звездното градче?
- Аз непрекъснато отивам там, нали там живее майка ми и дъщеря ми.

- Кажете, а майка ви така и не си уреди личния си живот?
- Не.

- И този въпрос никога не се е обсъждал?
- Никога.

- Тя толкова го е обичала?
- Да.

- А какво за вас е най-трудно на тази длъжност - директор на музея? Общуването с хората, невъзможността да реализирате някакви свои идеи? Или светските задължения, свързани с посещението на титуловани персони?
- Светските задължения не са кой знае колко трудни. Туке трудното е, че много са хората с консервативно мислене. Дълго време те са получавали мизерни пари и са свикнали да работят на няколко места. Аз ги разбирам, защото и на мен ми се налагаше да го правя, докато работех в Пушкинския музей. Хората казват, че за такава малка заплата не могат да работят много. Но когато финансовата ситуация се променя, за съжаление, предишният начин на мислене не изчезва бързо.

- А ситуацията променя ли се?
- Аз се старая, доколкото има възможност, сътрудниците да получават достойна заплата.

- Аз много обичам да ходя на изложби в Успенския събор. Съборният площад е най-прекрасното място в Москва, абсолютно хармонично. Но когато попадаш на неофициални места в Кремъл, ти става просто страшно. Там има толкова уродливост, че ти става страшно - някакви ужасни мокетени пътеки, турски фенери, пластмаса, жиците са прекарани направо към лампите. Как Вие, човек с професионално развит художествен вкус, понасяте това?
- Аз имам свой си начин: не виждам много добре, но не нося очила. Понякога искам да прочета някакъв надпис на улицата, слагам ги, чета: "Какъв ужас!" и пак ги скривам. Но, разбирате ли, хората, които работят в музея, работят там и защото този свят е особен, различен от обичайния. Сътрудниците на музея се делят на две групи: тези, които издържат не повече от три месеца, а после си тръгват, и тези, които остават завинаги. И това не са само научните работници и реставраторите - това са жените, които стоят в залите, това са запасните офицери от охраната. Те биха могли да работят и в някаква търговска фирма и да получават много повече, но те предпочитат нашия, особен свят, където не е нужно да си затварят очите от ужаса наоколо.

- Музейните хора са странни. Какво да кажем, щом дори директорът на Ермитажа Михаил Пиотровский сериозно говори, че усеща в кабинета си присъствието на Екатерина и Петър!
- Аз мисля, че Пиотровский се е пошегувал...

- Сигурно се е пошегувал отчасти… А вие не сънувате ли "кървави момчета "?
- Аз - не.

- И не ви пречи, че тук се намира държавният апарат?
- Интересът към това място и към музея е още и поради това, че тук е администрацията на президента.

- Тоест президентът прави реклама на музея?
- В известна степен е така, разбира се. Това не е реклама, но интересът е повишен.

- Ние с Вас се уговорихме, че няма да обсъждаме неприятната публикация за вас в един московски вестник. Когато се подготвях за срещата, открих, че тя е навсякъде в интернет, дори в специализираните космически сайтове. Защо не й отговаряте?
- Не смятам за нужно. Спомняте ли си в "Гранатовата гривна" има едно място, където героят говори за жената, която обича: тя никога не четяла вестници, защото те й цапали ръцете. Това е мръсотия, и аз не искам да се допирам до нея.

- Но такава публикация означава, че вие имате врагове.
- Разбира се. Щом имам врагове, значи нещо правя. Значи в музея е имало хора, които не са били адекватни и аз съм успяла да преобърна ситуацията така, че тя да стане неприятна за тях.

- Ние се уговорихме да не говорим и за личния Ви живот. Сигурно обаче като всяка жена, която е имала забележителен, любящ баща, е трудно да намерите човека, който би издържал на сравнението с него?
- Работата не е само в бащата, а изобщо в хората от това поколение. Около мен имаше много силни, волеви хора, те умееха да осъществяват това, към което се стремяха, и се държаха в живота много достойно. Но всяко поколение има своите герои. И аз не искам да кажа, че всички хора, които съм срещала после са били по-лоши. Мъжете и жените са различни. Трудно ни е да се разбираме взаимно, но ако срещнеш умен мъж с характер и интересни идеи, то той винаги ще бъде много по-интересен от жената, която има същите качества.

- Фамилията на вашата дъщеря Гагарина ли е?
- Не.

- Но всичко наоколо знаят от какво семейство е тя?
- Тъй като тя живее в Звездното градче, разбира се, че знаят.

- А там остана ли предишната атмосфера?
- Не, там всичко се промени. Живеят много пенсионери. Струва ми се, че у нас изобщо се промени отношението към хората, свързани с овладяването на космоса. И то незаслужено. Това се героични хора. И ако се разкаже сериозно какво правят те, какви експерименти провеждат, с какви трудности се сблъскват - психически и физически, когато летят по половин година, година... Ето за това трябва да се разказва и тогава отношението към тези хора би било друго. През 60-те години много неща бяха засекретени, а сега може да се говори откровено по много проблеми, но това не се прави. Ето защо публикуват статията на Хинщейн, а не интересните интервюта, които съм давала. Точно по същия начин нищо не се говори за важното и хубавото, което правят хората, изучаващи космоса. Това е една от областите, където фундаменталната наука има големи перспективи за развитие.

- Кажете, има ли някой, който особено много ви е помагал, когато останахте без баща си. Аз разбирам, че мнозина…
- Винаги се намират близки приятели. Имаше един забележителен човек, майка ми продължава да е близка с неговата жена - Сергей Павлович Павлов.

- Щастливо детство ли имахте?
- Да. И сега мога да кажа, че съм щастлив човек. Нали това е вътрешно състояние - да се усещаш щастлив. Всеки има такава съдба, каквато трябва да има. Със своите проблеми аз вече се научих да се справям.

- Завиждаха ви всички момиченца в Съветския Съюз - всяка искаше да има баща космонавт.
- Знаете ли, веднъж моята дъщеря беше на рожден ден при своя приятелка от доста заможно семейство. И там й казали: "Ние всички ти завиждаме". "За какво? - попитала тя. - Ние не сме богати, нямаме кола, сметка в банката, а вие имате всичко това". Приятелката й отговорила: "Не знам защо, но разбирам, че на теб трябва да се завижда".

- А вие завиждали ли сте някому?
- За мен е несвойствено. Обратното, обичам, когато при хората всичко е в ред с финансите, когато те се усмихват и изглеждат добре. Много жени възприемат такава ситуация като опасна и се борят с нея. Особено жените ръководители. А на мен ми харесва, когато всички наоколо са пълни със сили и ентусиазъм.

- Сигурно у дома са Ви възпитавали много праволинейно - да бъдете честна, пряма, откровена. Не Ви ли пречеше после това в живота?
- Не, не са ме възпитавали по този начин. Просто ми казваха: човек трябва да отговаря за това, което прави. Нищо повече.

Олга КАБАНОВА "Известия науки"- март 2004
Страници:   1   2   3
 
© списание «маргарита», 2001-2004
e-mail: margaritta@abv.bg