:: текущ брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 3(33), 2004
Дъщерята на Елизабет
Мариан Фредриксон

Дъщерята на Елизабет
(откъс)
Име: Мариан Лилемур Фредриксон
Възраст: 73 (На 28 март т.г. ще навърши 78 г.)
Височина: 178 см
Тегло: Прекалено
Семейство: Съпруг - пенсиониран морски капитан. Две дъщери, една внучка.
Място за живеене: Вила в Йостершяр, Руслаген
Професия: Писател.
Образование: Никакво. Училище за момичета (женски пансион), след това направо във вестник като безплатен доброволец.
Печели: Много. Парите се превърнаха в абсурд за мен.
Кара: Тойота.
Чете: Предимно фактология. Това, което пиша, също не е художествена литература. Между романите си почивам с други книги (романчета).
Слуша: Винаги музика, когато пиша. Хайдн към "Според Мария Магдалена".
Гледа: Понякога някой наистина хубав филм. Почти никога телевизия.
Яде: Риба. Та нали сме гьотеборгчани.
Пие: Вино към храната.
Пуши: Кутия "Бленд" на ден.
Смее се: Много.
Плаче: Когато работя.
Най-добро качество: Прекалено добра.
Най-лошо качество: Прекалено добра.
Обича: Цветя, градината и природата.
Мрази: Вече престанах с това.
Политика: Предаден, отегчен социалдемократ.
Идоли: Човек няма такива на моята възраст.
Спомени: Татко, който беше корабостроител, винаги участваше в нощната регата Осло - Скаген. Човек не трябва да плава повече от една година. Но когато най-после се пенсионира, пренесе грила на яхтата и аз и мама си отдъхнахме. Татко се гордееше с плаването, а аз умирах от ужас.
Планове: Да успея да се скрия от хората, от вниманието към мен, когато "Според Мария Магдалена" излезе.

в. Афтонбладет, Швеция
21.9.1997 г.

Мариан Фредриксон. Дъщерите на Ханна. Издателство Обсидиан. 1999. Прев. Теодора Джебарова, Антоанета Ковачка

Мариан Фредриксон. Според Мария Магдалена. Издателство Обсидиан. 2000. Прев. Анюта Качева

Мариан Фредриксон. Дъщерята на Елизабет. Издателство Обсидиан. 2003. Прев. Анюта Качева
НОВИ КНИГИ
books.bg

  
    Пролетта не дойде както обикновено - плахо, несигурно, стъпка по стъпка. Не, връхлетя като приливна вълна. Дъждът валеше ден и нощ, сякаш в небето се бяха отворили дверите на потопа. Сивият сняг беше пометен, пътища, поля и горски пътеки изчезнаха под пороя. По телевизията се надвикваха възбудени репортери, които съобщаваха за безброй катастрофи. Нивото на водата се издигаше, в много пристанищни градове бяха залети кейовете.
   Катарина и Елизабет приемаха нещата спокойно. Седяха пред камината и слушаха как дъждът плющи по прозорците. Виктор Еманюел идваше и си отиваше — беше му станало навик, — пиеше по някоя бира и твърдеше, че се наслаждава на времето.
   — Катастрофите винаги са ме привличали —обясни той.   Катарина кимна и потвърди, че и с нея е така. Елизабет изсумтя раздразнено.
   Ингрид се появи със семената, които бяха поръчали от Англия, и заяви:
   — Плановете ни за градината отидоха по дяволите. Ще трябва да засаждаме вътре в саксии.
   Пороят продължи точно шест дни и шест нощи. На седмия ден над хребетите на планините от изток се показа ярко и кръгло слънце. Майка и дъщеря застанаха до кухненския прозорец, свидетели на чудото.
   — Това е като в Битие, нали знаеш, на седмия ден...
   Но Катарина отдавна беше забравила какво става на седмия ден.
   — Тогава ли Бог разделя земята от водата?
   — Не, не мисля. Но ще проверя.
   Елизабет се върна със Стария завет в ръце и се разсмя:
   — Знаеш ли, това е денят, в който е почивал.
   След няколко часа вече беше топло и от влажната земя се заиздига пара. А след няколко седмици цъфнаха подбелът и сините анемонии. Пролетта настъпваше със сигурни крачки, доста нетърпеливо при това.
   Ингрид надникна вътре и каза:
   — Не разчитайте на хубаво време, скоро пак ще завали.
   Но пролетта не отстъпи. Слънцето печеше, земята съхнеше.
   — Всичко върви съвсем по план! — провикна се Виктор Еманюел над оградата. — След няколко дни земята ще се стопли, студът ще избяга от нея.
   Елизабет така се зарадва, че направи страхотен рибен пай и покани художника на вечеря.
   Дълго седяха около кухненската маса в синия пролетен сумрак. Накрая Елизабет се осмели да попита как е станал толкова затворен.
   Той набръчка издяланото си като от дърво лице.
   — Трудно боравя с думите. За разлика от вас.
   Но внезапно започна да разказва за майка си, която родила шест деца за десет години. Как се оженила на двайсет, а на трийсет и две имала вече шест деца на ръцете си. Как изобщо нямало никаква възможност да остане и за секунда насаме с някое от тях.
   — Не бяхме точно бедни, имахме уютен дом. Баща ми беше почтен занаятчия. Просто беше трудно да се живее добре при това положение.
   Погледът му се загуби някъде в картините от детството и той въздъхна, преди да продължи:
   — Така че, когато забременяла отново на четирийсет, в началото проклела плода в утробата си. Но тогава съм се родил аз.
   Той търсеше думи да опише как майчината любов, която никога дотогава не бе успяла да се изяви, се изсипала върху последното дете. Как му били посветени цялото й време и внимание, от които били лишени другите деца. Любовта й просто го чакала, трупана с годините като спестовен влог в банката.
   — Готова за изплащане, заедно с лихвите.
   Той им разказа как се разхождали двамата из полята и градините, как спирали при всяко насекомо, всяка гъсеница, всяко цвете. И тя му обяснявала за всяко от тях.
   — Когато откривахме нещо непознато за нея, отивахме в библиотеката и проверявахме там — каза той и се усмихна при спомена за малкото момченце и зрялата жена, седнали в притихналата стая и разгърнали книги и енциклопедии за флората и фауната по целия свят. Най-добре си спомняше една огромна книга за различните видове дървета с чудесни илюстрации. — Ето така прогледнах — заяви той. — Добре ли го обясних?
   — Тя е жива, нали? Ходиш при нея през уикендите — обади се Катарина.
   — Да, тя е най-жизненият човек, когото познавам.
   Но Елизабет искаше да се върне на основния въпрос и попита дали именно това ранно проглеждане е формирало мирогледа му.
   — Колко хубаво говориш — каза Виктор Еманюел, очевидно притеснен. — Мироглед ли? Не знам. Извинявай — продължи той, като видя как се натъжиха очите на Елизабет. — Както знаеш, отнасям се с подозрение към думите. Нямам добро мнение за тях, страхувам се от тях. Толкова лесно може да се изкриви сърцевината на действителността с някоя повърхностна представа, облечена с думи, с разни тесногръди мнения и всевъзможни празнословия.
    — Но какво тогава е действителност според теб?
   Той се замисли.
   — Първо имаме действителността на възприятията. Слънцето се издига кръгло и червено от морето, луната виси като сребърна чиния в нощното небе, звездите намигат тайнствено на детето. Следващото ниво е действителността на знанието, слънцето е пламтяща звезда, луната е малка планета, която обикаля около земята. А от своя страна тя е само една от милионите планети в безкрайната вселена.
   — Кога загубихме мъдростта в знанието? Какво казва Елиът в онова свое стихотворение. Знаеш ли го?
   Катарина се усмихна на майка си. Виктор Еманюел помисли и каза:
   — Но има и трета действителност, знание на друго ниво.
   — Мистичната реалност ли имаш предвид?
   — Не ми харесва думата. Това, за което говоря, не е нито мистично, нито неясно или тайнствено. Това е реалност, която постепенно опознаваш. По този начин връзката ти със света се превръща в ... интелектуален опит.
   Поседяха мълчаливо известно време, за да осмислят нещата.
   — Помниш ли линията? — обърна се Елизабет към Виктор Еманюел. — Когато Катарина ти позираше, а ти отчаяно си скубеше косата?
   — Да. Каза, че не разбираш какво търся. Но по-късно, когато Катарина се изправи и ти видя отражението на силуета й на стената, пое дълбоко дъх и извика, че изведнъж си разбрала.
   — И тогава съм влязла в контакт с третата действителност, така ли?
   Стана късно, той благодари за вечерята, пожела им лека нощ. И изглеждаше ужасно смутен, когато притеснено смутолеви, че е прекалил с приказките.

   
Родена съм на 28 март 1927 година в Гьотеборг, на западното кройбрежие на Швеция. Баща ми беше корабостроител, а майка ми остана у дома да се грижи за мен и сестра ми. Не бяхме богати, бяхме това, което наричат работническа класа, но никога не сме изпитвали нужда.

След началното училище отидох в пансион за момичета. Не ми беше леко, защото бях единственото момиче от работническата класа сред всички тези момичета от средната класа правех впечатление. У дома наученото в училище и ценностите оттам се сблъскваха със социалистическите идеали на родителите ми и ценностите на работническата класа. Въпреки това родителите ми се гордееха с мен и никога не е ставало дума да напусна пансиона.

Когато завърших обучението си, започнах да работя като журналист в местен вестник. Срещнах мъжа си, който беше моряк и тръгнах с него в едно от неговите пътувания по море. Оженихме се в Генуа и след това пътуването продължи до Южна Америка.

В крайна сметка имаме две дъщери и когато те бяха на две и шест години, се преместихме в Стокхолм, където все още живея. Тогава станах главен редактор на "Allt я Hemmet", където останах 15 години. През този период започнах издаването и на "Ние, родителите" и "Всичко за храната", които имаха голям успех.

През 1974 година започнах да се занимавам със Svenska Dagblade, един от двата най-големи ежедневника в Швеция, където започнах да правя рубриката "Днешна страница". Даваха ми свобода на действие и създадох друг тип журналистика, включвах дълги статии по социални и екзистенциални въпроси. И днес тази рубрика е успешна и е важна част от успеха на вестника.

Написах първата си книга през 1980 г. (Evas bok), след кризата на средната възраст и през 1988 година напуснах Svenska Dagblade, за да посветя цялото си време на писането на книги, което правя и днес.

До днес съм написала и издала 11 романа и няколко книги научна литература. Няколко от тях стигнаха до много широк кръг читатели, което разбира се, ми харесва много.

Вероятно никога няма да се откажа да пиша. Когато не пиша, отговарям на писма, давам интервюта, правя преводи, подписвам договори. В свободното си време чета всякакви видове книги и обичам да работя в градината си.

За "Дъщерите на Ханна": "Целта беше съвсем различна, исках да покажа как майките мъчат дъщерите си със своите изисквания и налагайки собствения си модел, както и как не искат да пуснат синовете си и не ги оставят да пораснат. И как животът на жените се върти около мъжете."

"Мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако бях станала писателка по-рано. И ако бях по-млада сега."- казва баба Мариан, а пък аз разглеждам изрезките и ксерокопията от шведските вестници, в които тя излъчва ведрост, спокойствие, топлота. Това е една чужда баба, но докато я гледам, все повече я познавам - пред компютъра, в тъмна дънкова риза, с яке, надвесила ботуши от дървения пристан надолу към морето - отзад е северната гора, с глава, подпряна на пръстите на ръката, огромен пръстен, много бръчки, струяща от жестовете свобода. Там, в най-уютното място на къщата е работното й помещение, разделено на две от зимна градина. В едната половина работи тя, а в другата - мъжът й Свен.

На 45-годишна възраст писателката изпада в дълбока криза. Не смее дори да излезе на улицата да пазарува. Чрез медитацията и психоанализата години наред тя изследва страховете си и се лекува от тях. Пътува по пътищата на духа, губи се многократно. Носи в главата си всички трудности, които е преживяла, неща, които е трудно да бъдат формулирани, както е мъчно да проследиш личното търсене на Бога вътре в себе си. Само толкова дълго живял не във времето, а навътре в същностите на съществуването човек, може да преосмисли всичко това в текстове, в книги за големите въпроси, на които не успяваме да отговорим. Като този за вярата и нейното огромно значение за хората, загубили смисъл в живота си. Или - нямаше ли християнството, а също и обществото, светът в наши дни да изглежда по-различен, ако се бе вслушвал в женските гласове? "Дори днес, дори в Швеция ние живеем в свят, враждебен на жените и в основата на това стои християнството." Сама по себе си тази реплика изглежда достатъчно провокативна, дава достатъчно хляб за нападки, отбрани и заклеймявания. Фредриксон я изрича със съзнанието, че казва една нелицеприятна истина. Не иска да се примири с нея, иска да изследва корените й, основанията й, да предвиди бъдещето й. Писателката определя себе си като вярваща, обяснявайки как годините на медитация и психоанализа, на борба със страха, са й дали възможност да влезе в контакт със сърцевината си, където Бог живее във всеки един от нас.

Посланията, които писателката изрича от името на Мария от Магдала или на Ханна и нейните дъщери, са нейните собствени прозрения за смисъла на човешкия живот, отдаден на вярата, другата й гледна точка към учението на Исус от Назарет, от какво трябва да се лишим, за да се докоснем макар за малко до Него, ролята на църквата в предаването на словото Му през вековете, размисъл за това колко неспособни да обичат са хората, оправдана ли е саможертвата в името на любовта, как трябва при всички обстоятелства да останеш вярна на себе си, колко големи могат да са компромисите със собствения живот в името на другия, как самопознанието е пътят към Бога, защото Той е във всеки от нас.
Откъс от едно интервю на Силвия Чолева с писателката
вестник "Култура", брой 25/2000 г.
 
© списание «маргарита», 2001-2004