.:. margaritta.dir.bg .:. хороскоп .:. архив .:. реклама .:. книга за гости .:. контакти .:.
 



МАЙКИТЕ ЧАКАТ
 
 
  24 май е.
  На село съм си.
  Влажно време, сиви облаци са се надвесили, ситен дъждец ръми…
Ходя напред-назад из двора – чакам да просветне слънцето – ще ходя на гроба на майка ми – да бетонирам по половин метър наоколо – че избуява тревата…трябва да си довърша започнатото от миналата година…
  Дъждецът ръми – бяс ме обзема – никаква работа не мога да свърша - но ходя напред-назад и търпеливо чакам да се изясни… кучето се е свило в колибката си и ме следи с поглед, кокошките са под сушината, лозите вече завръзват гроздовете, другата растителност е свежо зелена, новозасадената круша на мястото на старата се е прихванала, стои още завита в царевичака… Въртя голямата колкото мен немска ръчна бормашина “Шварц-лозе” – май и картечници са правили в тая фирма, удрям по наковалнята – още от дядо ми – чукът отскача – и звънти... наковалнята – и тя е немска, от 30-те години, но фирмата не може да се прочете – няма пукнатина по нея, въпреки годините, само е заоблена отгоре по ръбовете… чукът - и той е със заоблена повръхност – колко ли удари с него е имало – “да клепат ралниците” – т.е. – да заострят отново и отново – отново и отново - онуй желязо, дето пори земята при оран…и по другите селскостопански чаркове – удари с чука - от дядо ми и баща ми – сигурно са милиард поне - мъжки удари по стоманата…милиард поне – силни мъжки удари – по стоманата – с характерното придихание – ХЪ-ХЪ-ХЪ - при всяко замахване с чука…

   Баща ми е вътре, гледам го зад прозореца на лятната кухня – остарял е вече, започнал е да се смалява… говори по телефона със свой приятел от съседното село – Сливата – лицето му е озарено – чувам – “само старите останахме – един по един си отиваме… после споменават за Пъшко и Роза – някакви местни възстарички Ромео и Жулиета, казвам си – хм, хубаво звучи – като за сериал – дядо Пъшко и баба Роза, пъшка дядото, пък бабата цъфти като роза… после някаква друга информация си обменят по телефона…
   Празни са селата – та по телефона си общуват вече хората…

   Чувам по радиото Петер Юхас – унгарец, славист - говори на добър български език за Азбуката – и казва, че руснаците имат много здраве - не могат да казват, че са родители на баща си – щото “вие, българите сте им дали на тях писмеността, а не те на вас”… двайсет и четвърти май е…
   Дъждецът ръми – бяс ме обзема – че няма да мога да си свърша работата…

   Най-сетне облаците пропуснаха между себе си къс синьо небе…
   -- Викай Качо с каруцата – казвам на баща ми…

   Идва бай Качо, вкарва на заден каруцата в двора – товаря сечивата, тубите с вода и приготвената суха смес от баластра и цимент, железата също са в каруцата…
   Качвам се отпред на седалката до Качо – и тръгваме…

   -- Брей, тая каруца меко вози – като мерцедес – шегувам се…
Качо отпъжда със шапката си – тип бейзболна, с милитъри шарки – мухите от задницата на коня – и казва:
   -- Ако не са тия животинки, ако не е тоя кон – загубени сме, живи сме загинали… изоставени отсекъде…

   Пътуваме по главната улица към гробището… отляво и отдясно – селските къщи – някои са се килнали вече на една страна, обхванати от избуялия храсталак около тях, други са поддържани – кола има в двора – човекът се е върнал по празниците - и чопли нещо из двора…
   Минаваме покрай една нова къща – с островърх покрив – недовършена – човекът нещо реже на циркуляр – упорит – строи с безнадеждна ярост къщата си – с островърх покрив – като от приказките…

  -- Този жив няма да влезе в завършената къща – няма за кога – стар е вечеее…- пък и жена му почина – дойде си от града – тук къща да прави, ама няма за кога, няма за кога - въздиша бай Качо, после продължава - няма живот вече тук, всичко се разваля, всичко изпокрадоха… - после след известно мълчание добавя – изостави ни държавата, изостави ни - на мутрите, циганите, разбойниците и крадците ни изостави – изостави нииии…

   Отминаваме упорития с циркуляра… минаваме покрай Барата - рекичката и отклонението на пътя за манастира – рекичката не се вижда от избуялата растителност – цяла гора е станала насред селото – джунгла…

   -- А лисиците и вълците – по тия шубраки чак в дворовете ти влизат…- после добавя – Ами то сега е само рай за партизаните – могат да си седят по къщите – и през деня да излизат в гората – ей им я пред тях – на работен ден от осем до пет могат да минат шумкарите, а не е да млатят по чукарите като едно време… - и се смее беззвучно – със щърбата си усмивка – лицето му е пак хитро, както го зная от едно време… само дето се е смалило под шапката с милитъри цвят…

   Излизаме от селото – минаваме покрай бившия стопански двор – единият от дългите краварници е останал, другите ги няма – само гола поляна… Та – останалият е преустроен за поправки на тирове – на покрива му пише с големи букви – “SERVIZ – TIR” . За да се вижда от пътя София – Видин…Празен е обаче сервиза – само едно куче се мотае из двора…

   -- Отиде си и тоя човек – голям майстор беше – и тоя краварник потегна – покрива отдолу, без да го разваля - го поправи - ама заборчля с пари, дългове, не можа да ги върне – и инфаркта го трясна – отиде си – гътна се…
Вече сме пред гробището – завиваме и влизаме вътре – откъм края му… В крайната редица – прясно наредени гробове, още с цветя по тях…

  -- Ей тия трите са на брат ми – и на двете ми сестри – отидоха си – гътнаха се един по един – като от пушка – дум – дум – дум – казва Качо и млъква…

   Пристигаме.

   Навлизаме в обрасналата и избуяла поляна – правим завой и спираме… Разтоварваме чувалите със сместа, тубите с водата, железата, сечивата…
  -- Да остана – нещо да ти помагам – пита ме той…
  -- Не, сам ще се оправям – казвам му – и той опъва юздите – и си отива…

   Оставам сам.
   Оттук до гроба на майка ми с мраморната островърха плоча - има около петдесетина метра – вдигам един от чувалите с баластрата на рамо – и тръгвам през избуялата до пояс мокра трева… На третата крачка – пропадам до коленете – в една хлътнатина – правоъгълна, колкото човешки бой дълга. В нейния край виждам да стърчи от тревата водопроводна тръба –
на кръст сглобена…
   Поляната всъщност е осеяна с гробове – които не се виждат в избуялата трева – и по които няма никакви кръстове, никакви знаци… само хлътнатините, в които можеш да пропаднеш, ако не си внимателен – са знак, че ги има…

    Това са гробовете на старческия дом…
   А старческия дом е бившето ми училище – което преди трийсетина години запустя и населиха в него самотни възрастни жени… Тези възрастни жени почти никой не посещаваше… В началото те свободно ходеха из селото – и съм гледал някоя от тях – в пощата – пише, пише, пише упорито, с трепереща ръка - безсмислени кривулици и драскулки по листа – затваря го в плик – и го дава на пощаджийката – “да го изпратиш в града - на сина ми – на дъщеря ми – да дойдат да ме видят, да дойдат да ме вземат!”…
   Адресът – и той – кривулици неразбираеми…
   После – престанаха да пускат жените из селото…
  Та – тези жени – почти никой не посещаваше – само когато умираха – и вече – служебно погребани – се появяваха някакви наследници, някакви роднини – да уредят документи…
   Та – погребваха ги тези жени – служебно – на края на гробището – в редица, с дървени кръстове – и стана поляна – колкото футболно игрище… И гробището стана на две части – едната, на селото – поддържана, с паметници, имена и дати – а другата, на старческия дом – само с купчинки пръст – която се слягаше – и с изгнили, килнати и изчезващи дървени кръстове…

    Прекосявам - носейки чувалите и сечивата - напред-назад тази поляна – внимавам да не улучвам дупките – и цяла кривуличеща пътека през мократа трева се оформи…

    Стоварвам всичко до гроба на майка ми – разчиствам, сека тревата, посипвам сместта, поставям железата – пак засипвам – и поливам с лейката – за да се намокри и стегне бетона…
   Задушно е под надвесените дървета и избуялия храсталак и тръни – като в джунгла … Облаците са се събрали на изток – накъм Лом, а слънцето грее ниско откъм Видин… Задушно и влажно е… целият съм потен – хвърлям всички дрехи - оставам само по гащета… Комарите на пълчища ме нападат – бия колкото мога, кървави петна остават по мен – бия, бия - накрая се отказвам – потен, с комари и мухи по мен – и с петна кръв…
   Задушно е… Адски е задушно… Тежко и влажно - като в джунгла… От запад слънцето бие ниско и пронизва парата, а от изток громоли небето…

   Сядам на обърнатата кофа да почивам – целият плувам в пот, солената вода навлиза чак в очите ми и ги замъглява… гледам кривуличещата пътека, която съм оставил между безименните гробове – само с една стърчаща водопроводна тръба–кръст - оцеляла – и усещам как прималявам - потъвам – пропадам - в безсилно отчаяние...

    Там, отдолу - лежат жени, майки – безименни, захвърлени, забравени… Трева и забрава…

   Пуша…
   Потта се стича по челото ми и влиза в очите ми и замъглява погледа – стискам силно клепачи – да избутам влагата – и пак отварям очи…гледам пред мен – на дръжката на лопатата е полазил един огромен гущер – към педя и половина дълъг – с великолепен брилянтено-златист зелен цвят – и ме гледа… гледа ме безмълвно, натрапчиво и любопитно…

   Махвам с ръка – не мърда…
   Гледаме се двамата - с това творение на праисторията – и осъзнавам – по-скоро – той като че ли ми го казва - че тук, на това място - е финала – на всичко човешко… тук свършва човещината… няма никой отгоре – няма господ, няма духове, няма ад и рай, няма светии и дяволи – нищо няма - това са само човешки измишльотини – за да не се чувства сам човекът в безкрая, да си има някой на когото да прехвърли бремето на своите отговорности, да си има попечител, да си има татко – силен и опрощаващ…

   Няма нищо… тук е финалът – тук човекът - това острие на еволюцията свършва – за да го прибере Земята – да се гмурнат неговите тленни частички - в бездната – до дъното – и наново да започнат своя растеж - преобразявани - нагоре по пирамидата – чрез червеите, растенията, птиците…
   Няма нищо, няма никой, никой друг – освен нас самите – човеците, животните и растенията…

   Гледам пътеката, избуялата трева с дупките – и как тревата, като дърта развратница е покрила срама…поляна, с безименни жени, майки и баби - колкото футболно игрище голяма…
   Безсилен яд и отчаяние…

   Къде сте бе –
   къде сте – синове и дъщери – внуци и внучки - къде сте – в София, Монреал, Сидней, Ню Йорк, Берлин – в Австралия, Америка, Канада - къде сте?… На висок етаж в офис – бизнесмени - или до някой вход – просещи, дрогирани – или до кофите за боклук – къде сте?
  Къде сте?
  Тук са вашите майки. Тук са вашите баби…

   Къде сте – защо ви няма, защо не се появихте поне веднъж, име да напишете, свещица да запалите, плоча да поставите…

   Ти, който четеш – къде си…
   И ако ми кажеш – ти, който четеш - че хората от селото, че държавата – трябва да ти поемат твоята грижа – само ще ти кажа – абе – ую сплескан – и ще махна с ръка – безсмислено е да ти обяснявам… майната ти…майната ти…

   И все пак – все пак -
ако внезапно закъсняла съвест те бодне – и те накара да дойдеш - много е лесно – пътя София-Видин – разклона за Добридол – непосредствено под пътя е гробището… даже и джиесем покритие има там…и автобусът спира по желание… и място за паркиране – бол има…няма да напуснеш цивилизацията даже и за пет минути…
   А и много други такива места има из страната…

  Но вече и смисъл няма да идваш –
никой, никой, никой вече – нито на тази земя, нито дори този отгоре – ако го има – не може да каже къде коя е погребана… тревата като дърта развратница и сводница - е покрила срама… Само ливада и храсталаци избуяли – колкото човешки бой - ще видиш…

   Затова пък – ако за собствено удовлетворение – искаш да пуснеш някоя естетска сълзица – и да се умилиш от собствената си добродетелност - можеш да направиш нещо много по-лесно – иди на “Левски 56” – недалеч от “Попа” е - и там ще видиш на входа скулптората на Владимир Николов – Майката от дебеляновото стихотворение – “и в кротък унес – седи и чака тя – да дойде нейното дете…”

   И -   там си кажи – Господи, колко съм добър, колко съм възвишен, колко съм състрадателен, Господи…

    Майната ти…

 
Разказа: Селянинът (арх. Александър Александров) 
- 2005 -    
 
© списание «маргарита», 2001-2005