margaritta.dir.bg .:. хороскоп .:. архив .:.  контакти
 
 
 
  В рамките на празничните прояви по повод 142-та годишнина от рождението на Щастливеца годишната награда на международния конкурс за къс хумористичен разказ на името на Алеко бе връчена на писателя Георги Данаилов, почетен гражданин на Свищов. Неговият разказ "Симулантът" бе отличен от журито с председател проф. Боян Биолчев сред творбите на 102-ма автори от 16 страни. Конкурсът се организира от 1965 г. от община Свищов, фондация "Алеко Константинов" и в. "Стършел". За изминалите 15 години за първи път наградата се присъжда на български автор. Призът е плакет с образа на Алеко Константинов, грамота и премия от 200 долара.

  Георги Данаилов, който напоследък живее в благоевградското село Ковачевица, има още серия от награди - "Чудомир", "П.Р.Славейков" (за цялостно творчество), призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан, Италия. Сред най-известните му произведения са "Деца играят вън", "Убийството на Моцарт", "До Чикаго и назад - 100 години по-късно", трилогията "Доколкото си спомням" и "Весела книга за българския народ". Автор е на 12 пиеси (най-известната е "Г-н Балкански") и на филмови сценарии - "Есента на един следовател", "За къде пътувате", "А сега накъде".
СИМУЛАНТЪТ

   Преди доста години Рашо лежал в болница. По собствените му думи бил тежко болен. В същата стая боледувал и един Спас - опасна личност.

   -- Това беше най-съвършеният симулант, когото човек може изобщо да си представи!

    А причината, поради която се преструвал, била жена! Собствената му жена! Съпругата му. Просто Спас търсел убежище от нея в болницата. Това в психиатрията се нарича "бягство в болестта". Но случаят бил малко по-особен. Тук сред умиращите, защото в тази болница хората мрели поголовно, Спас неведнъж намирал покой от жена си. И за да разнообрази пребиваването си, измислял всякакви развлечения, дори съревнование: коя болнична стая ще даде по-малко починали през нощта! Той насърчавал страдащите, вдъхвал им кураж. Всяка вечер преди да загасят лампата обикалял леглата и като треньор на футболен отбор давал последни наставления. Спирал и при Рашо и нареждал:

   -- Рашо, дръж се, дръж се! Няма да се даваш!

И Рашо се държал. Доказателство е, че сам разказваше тази история.

    Сутрин малко преди да мине визитацията, Спас започвал да диша тежко, вдигал температура, повишавал кръвното си налягане и примирал. Лекарите загрижено се спирали до леглото му, шушнели си на латински и свивали рамене в бели престилки. Щом напускали стаята, Спас начаса видимо се подобрявал.

   И все пак загадката си оставала жена му. Що за личност, що за човек? Нещата се изяснили в един от дните, определени за свиждане. По телепатия Спас разбрал, че обектът е проникнал в болницата и приближава към стаята. Той затворил очи и започнал да агонизира. И ето, че се появила тя.

   Тук Рашо се изправяше и показваше как се движи това същество от женски пол, леко провлачайки левия си крак, как стръвно оглежда един по един болните мъже с взор на накуцваща сексуална акула. Спас лежал в статус анте мортем. Жена му се надвесила над него и поставила до главата му китка здравец и пакетче чаени бисквити, сетне хвърлила сластен поглед към останалите болни и те започнали да зъзнат във завивките си. Посетителката не се задържала много, целунала мъжа си по челото и си тръгнала. Щом вратата се хлопнала зад гърба на хищника, Спас скочил, въздъхнал дълбоко и викнал:

  -- Видяхте ли я бе, нейната мама? Мама й мръсна...

   -- Ами ти пък що я търпиш... - обадил се един болен.

   -- Трепеш и толкоз! - промълвил друг, който от вълнение едва не се откачил от системите.

   -- Тя не мре, бре! Не мре - плачливо казал Спас.

   -- Ще я биеш! Бой! Бой!

   -- И ще ме прати в затвора.

   -- Ти ще я биеш без свидетели и без да оставяш следи - изнемогвайки промълвил онзи със системите. И в предсмъртните си мъки успял да обясни как се взимат дамски чорапи, как се пълнят със ситен пясък, завързват се в горния им край и с тях се налага жената където свариш... Това били последните му думи. През нощта издъхнал.

   -- Заради нея загубихме и съревнованието - казал Спас.

Разказът е публикуван във в-к Стършел в броя от 19 ноември 2004.


Самотата е дар Божи
По повод връчването на наградата, във в-к Стандарт (28 януари 2005) е публикувано интервю с писателя Георги Данаилов.

- Г-н Данаилов, усмивката е закодирана във вашите творби. Откъде идва неизчерпаемото ви чувство за хумор?
- Може би оттам, че не взимам на сериозно нито себе си, нито книгите си, нито живота си. Има английска песничка, в която се казва:

"Усмихвай се леко, усмихвай се леко. Когато си тръгнал на път,
все едно - дали е приятен денят или нещата ти лошо вървят".


Преводът е лош, защото е мой.

- За какво бихте говорили с удоволствие днес?
- Аз съм приказлив човек и това е по-скоро недостатък, който за жалост всеки път забелязвам твърде късно. Бъбрица! Но на въпроса - за музиката. Слушам много музика и обичам да споделям с приятелите. За нея бих говорил с радост и тъга. С радост, защото тя за мен е най-висшето човешко творение. И ни откъсва от суетата на деня, отдалечава ни от хаоса, в който живеем. С тъга, защото не успях да овладея някой инструмент достатъчно, та да направя удоволствието си още по-голямо. Мога само да пея, но с годините височините ме затрудняват, а и българите все по-малко пеят.

- Българите и все по-малко четат. Според социологическо проучване, поръчано от Асоциация "Българска книга", 50 процента от нацията ни и 20 процента от висшистите не четат художествена литература. Какъв е смисълът на писането тогава?
- Не знам има ли проучване за процента на българите, които са чели книги преди половин век. Но допускам, че не е бил по-голям от сегашния. Относителният дял на хората, които четат романи, повести и разкази, без съмнение става все по-малък. И това не може да се избегне, защото съществуват телевизия, видео, кино. Кой ще седне да чете "Война и мир" седмици наред, когато може да проследи за какво става дума във филм от четири часа! Разбира се, това твърдение е уязвимо и нахално, защото словото на Толстой не може да бъде имитирано от никакъв движещ се и говорящ образ. Но и "Ана Каренина", и "Братя Карамазови" са писани за малко по-друг тип читател - не така невротизиран като днешния, а разполагащ с повече време за уединение с книгата, разсейван много по-малко от дразнители като "Биг брадър" например. Според мен писаното слово ще пребъде. Никой не е в състояние да направи екранна версия на "Критика на чистия разум" на Кант нито на "Разбунтувалият се човек" на Камю. Колкото добри артисти и велики режисьори да се опитват да екранизират "Малкият принц" или "Мечо Пух", творбите им не могат да бъдат равностойни на книгите. Просто защото създаденият от друг образ винаги се противопоставя на нашето въображение, малко или много ни се натрапва. В това отношение литературата е повече свобода. Да не говорим за поезията - тя е вечна. Бъдеще ще има онази литература, която все по-трудно ще се поддава на екранизация. Питате ме какъв е смисълът да се пишат книги. А какъв е смисълът да се живее?

- Какво мислите за младите хора и как биха се върнали към книгите и изкуството?
- Мисля, че не ги познавам достатъчно добре. Те имат свой свят и в него аз трудно надниквам. Халил Гибран беше писал: "Твоите деца не са твои деца... Те обитават къщата на утрешния ден, в която ти не можеш да надникнеш дори в мечтите си". Бащи и деца! Това е най-старата драма на света. Завесата ще се спусне пред очите ми, а после и пред техните и на финала няма да сме разбрали каква е поуката!

Ако изкуството е достатъчно въздействащо, ако привличащата му сила сграбчва сърцата, едни ще го забележат и ще му се поклонят, други ще си умрат, без да изпитат вълнението на човека, който за пръв път пристъпва прага на катедрала и звуците на органа го спират бездиханен и занемял. За всичко това обаче младите трябва да имат избор, трябва да им се предоставя възможността сами да се насочват. Нека те преценят дали ще останат верни на техномузиката, или ще се заслушат в Бах. Точно този избор липсва в нашата културна среда и за това не са виновни децата, а ние, алчните старци. Ние създадохме консуматорското общество и леснодостъпните наслади.

- Върви ли човечеството към гибел заради пренебрегване на духовното заради материалното?
- Духовно и материално са понятия, които трудно могат да се разграничат точно. Радиоапаратите, магнетофоните и телевизорите са вещи, но могат (за жалост рядко ) да създават духовност. Това вече зависи от душата на притежателите им. А колкото до човечеството, бих попитал, кое доказва, че е съдено да оцелее? Може би Господ-Бог е създал човека, за да унищожи живота на Земята! Неведоми са пътищата господни, нали? Целият Йелоустон бил кратер на огромен вулкан, той изригвал веднъж на шестстотин милиона години. От последното му изригване са минали шестстотин и двайсет милиона, да го пита човек, защо още се бави? Това не е глупава шега, геофизиците са я доказали. Така че вероятността да загинем заради прищявките на природата са налице, но вероятността да се самоизтребим е още по-голяма! Ако през двадесет и първия век не се направи нещо обединяващо и целебно за хората и планетата, гибелта ни ще бъде сигурна.

- Преди време казахте, че ХХI век ще бъде изпитание на ума. Защо?
- По подобни причини. Ако оцеляването на човечеството е негова главна грижа през този век, тя ще бъде изпитание за ума, а не на чувствата. Лошото е, че се осланяме на ума на тези, които ни ръководят. Разчитаме на професионалните политици повече, отколкото те могат да мислят. Тяхната грижа е днешният ден, за утрешния не им стигат нито силите, нито познанията, нито желанията.

- Изпитвате ли носталгия?
- Ако имате предвид днешната употреба на думата, т.е. - тъга по нещо отминало, невъзвратимо - това е естествено човешко чувство. То е жалба за младост. Обичам зимата и изпитвам носталгия по някогашните големи снегове, по обкичените със сняг дървеса. Но те може би са само представа на лесно очароващото се детство, в нея температурата просто не съществува. Тъгувам и за старата ни възрожденска къща, от която са останали само съсипни...

- Кои българи обичате, към кои се отнасяте с безразличие и кои са ви противни, както пишете в последната си книга " Весела книга за българския народ"?
- Трябва да добавите, че "няма такива, към които изпитвам ненавист". Невъзможно ми е да отговоря на този въпрос с обобщения. Човек може да обича някого, въпреки че този някой е пълен с недостатъци. С прискърбие обаче ще споделя, че мнозина от хората, които съм обичал, изчезнаха от света и ме спохождат само в сънищата и спомените.

- Защо решихте да живеете в Ковачевица? Какво ви дава общуването с местните хора?
- Тук е много по-красиво, много по-истинско, много по-кротко от столицата. Дори самотата е привлекателна и разпилените боклуци не дразнят тъй остро. Когато по задължение идвам в София, изпитвам някакво чувство, което бих нарекъл погнуса. Жалко, че думата съвпада със заглавието на роман от Сартър. Уви - и тук хората, с които общувам, един по един се преселват на хълма над селото, където се намира гробището.

Искра Крапачева

 
Други творби на Г. Данаилов в Словото »»
 
 
 
© списание «маргарита», 2001-2005