.:. margaritta.dir.bg .:. хороскоп .:. архив .:.
 
   Рождественски кръст
Макс Лукадо
 

Случи се така, че в навечерието на Рождество поех към едно малко градче. Заведе ме там една снимка, получена по пощата. Без обратен адрес и без писмо - в плика имаше само снимка на църква.
Какво означаваше снимката и кой я беше изпратил, бяха загадка за мен, освен името на мястото, където бях роден, бях осиновен, но никога не бях живял там.

И ето, пристигайки в градчето, показах снимката на двама-трима минувачи. И скоро я видях, онази църква от снимката. Тя ме изненада с размерите си - висок купол и стени от бял камък.
Старите брястове като шатра покриваха пътеката към храма, а отляво, на полянката стоеше дървена скулпторна композиция с рождествените ясли. Това, което видях, беше толкова неочаквано, че реших да я разгледам по-хубаво. Изненадващо, но всичко беше изработено ръчно. Наведох се, пристъпих под навеса и започнах да разглеждам фигурите. Никога преди това не бях виждал толкова големи - дори овчарите, застанали на колене бяха високи половин метър. Бях поразен колко подробно бяха изрязани от дърво фигурите - можеше да се различат дори кокалчетата на пръстите и ноктите на Йосиф. Мария, застанала на колене пред яслите, гледаше сина си, прибирайки с едната си ръка косите от челото си. Единият овчар беше сложил ръка върху рамото на другия. На лицата им се четеше благоговеен трепет. Фигурите на влъхвите също бяха неповторими - единият сочеше Младенеца, вторият държеше юздите на камилата, а третият почтително оставяше даровете до люлката. И още - от едната страна на яслата лежаха две крави, а от другата - овца с три агънца. Наведох се и прекарах ръка по белия, гладък гръб на най-малкото агънце.

"Такова няма да видите никъде другаде". Сепнах се изненадано, станах, удряйки си главата в гредата на покрива. Гласът зад гърба ми продължаваше: "Всяка фигура е изпълнена ръчно. От копитата до миглите". Обърнах се и видях възрастен мъж с яке и каскет.

"Авторът предаде тази рождествена скулптура в дар на църквата. Тя е гордостта на нашия град. Той беше дърводелец и това беше неговата епитимия".

"Покаяние?"

"Да, той си я наложи доброволно. В нощта, когато започнаха родилните болки на жена му, той беше пиян и не можа да я закара до болницата. Детето спасиха, но майката не успяха".

Клекнах и прекарах ръка по лицето на Мария. Усещах всяко косъмче на веждите й. После пръстите ми докоснаха устните й и разбрах, че на лицето й има усмивка.

"Той работи пет години, дялайки тези фигури. Правеше мебели и отглеждаше Кармен".

"Кармен е неговата дъщеря?"

"Да, същото момиченце, което остана живо. Ще Ви покажа нещо". Той застана на колене пред люлката, сне каскета си - дали в знак на почит, или заради ниския таван на обора. Аз също коленичих.
"Отметнете одеялото, погледнете гърдичките на Младенеца Иисус".

В полумрака не се виждаше добре, но все пак различих малкото кръстче, изрязано в дървото. Докоснах с пръсти вдлъбнатините.

"Преди около десетина години на това място лежеше аленочервен кръст".

Той прочете въпроса на лицето ми и обясни:

"Онзи дърводелец в началото не бил вярващ. Но работейки над лицето на Спасителя..." По гласа му човек можеше да се досети, че за някакъв миг неговите мисли го отнесоха някъде много далече, но после, като поглади брадичката на малкия Иисус, той продължи:

"Интересът се събуди, докато работеше, и той отиде в църквата, ето в тази същата, и помоли свещеника да му разкаже всичко за Иисус. Настоятелят на храма му разказа не само за раждането, но и за смъртта на Христа, а после го покани на неделната служба. Майсторът дойде с бебето - дъщеричката му още не беше проходила. Те слушаха проповедта "Роден за разпятие". Тази проповед промени живота му, както по-късно си признаваше той".

Усмихвайки се, моят събеседник излезе из-под покрива на обора на полянката. Сега можех да го разгледам добре. Не беше висок, беше набит, не пълен, но едър. Имаше гъста прошарена коса и сини очи, които ме гледаха над очилата.

"Аз работя тук - каза той. - А вие кой сте?"

"Аз съм журналист. Получих тази снимка на вашата църква и искам да поговоря със свещеника".

Той ме погледна много внимателно и продължи:

"Всяка вечер Майсторът преразказваше тази проповед на дъщеря си. Случваше се да седне до леглото й и подражавайки на свещеника, да говори: "Младенецът Иисус се родил, за да бъде разпнат. Той дойде в света не за Витлеем, а за Голгота - не за да живее с нас, а за да умре за нас. Дошъл в света с любов в очите и кръст в сърцето, Той се роди, за да бъде разпнат".

"Като че ли Вие сте познавали Майстора?"

"Познавах го".

"И дъщеря му?"

"Да - въздъхна той, - много добре".

Все още стоях на колене, обърнах се към младенеца и докоснах мястото, където би трябвало да лежи кръстът.

А той продължи:

"Майсторът разказваше на мнозина за едно свое намерение. Хората смятаха идеята му за странна: "Младенецът Иисус не носи кръст". Но той не слушаше и веднъж преди Рождество донесе и постави всички фигури. Върху гърдите на Младенеца имаше аленочервен кръст. Някои от хората в църквата помърмориха, но настоятелят не възразяваше и кръстът остана".

"А сега къде е той? Изгубен ли е?"

"Да вървим, ще ви покажа някои неща".

Влязохме в някаква стая, той извади албум и като намери каквото търсеше, ми го подаде:

"Тази статия се появи в нашия местен вестник в навечерието на Рождество".
Прочетох заглавието "Откраднатият Младенец Иисус си е у дома за Рождество".

"Би трябвало Майсторът да се е разсърдил много". - казах аз.

"Не, той не се тревожеше".

"Но нали младенецът го нямаше".

"Вие дочетете статията, а аз ще направя чай".

Той излезе от стаята, а аз продължих да чета.

"Вчера от църквата беше открадната фигурката на Младенца Иисус, която е част от дърворезбата на местния дърводелец. Настоятелят на храма, както ви е известно, се обърна чрез нашия вестник с молба да бъде върнат Младенеца. И ето какво ни съобщи той: "На последната вечерна служба в навечерието на Рождество, ние се помолихме много за Младенеца. Молитвите ни бяха чути: Младенецът Иисус е върнат".

Разглеждах снимката, поместена редом със статията, когато чух неговият въпрос: "Забелязахте ли, че нещо липсва?"

"Кръста?" - досетих се аз.

Той кимна.

"В онази година Кармен навърши осемнадесет. Тя стана красива, весела девойка. Баща й не жалеше сили, възпитавайки я, но тя често постъпваше по своему. Да беше се оженил втори път, но той не направи това. Казваше, че в сърцето на мъжа има място само за една жена. И това беше Кармен. Тя беше всичко за него. Взимаше я на риба и я водеше на училище. Всяка неделя те ходеха в църквата и пееха. Боже, как само пееха. Всяка вечер той се молеше. Благодареше на Бога за милостта и страстно Го молеше да се погрижи за дъщеря му. Майката на Кармен беше красавица и дъщерята наследи нейната красота: смугла кожа, черни коси и очи, способни да разтопят всяко сърце. Мнозина се заглеждаха в красивата девойка и това безпокоеше Майстора. Дъщерята растеше, а той ставаше по-суров. Той се стараеше за нейно добро, а тя не разбираше това. Мисля, че той стигна твърде далеч в своите изисквания, като й забрани да общува с младежи, изисквайки от нея да стои далеч от местата, където ходят те. Да, в повечето случаи тя се подчиняваше.

Но ето, в началото на лятото Кармен разбра, че е бременна. Тя криеше своето състояние от баща си толкова, колкото можеше. Но в началото на декември всичко се разбра. Като научи, баща й направи това, за което съжаляваше цял живот. Е, защо хората правят нещата, които се заклеват да не вършат никога?" - моят събеседник като че ли питаше самия себе си. После въздъхна и продължи: "В яростта си той се напи. Майсторът беше добър човек, а постъпи много лошо. Той забрави онова, в което вярваше - разказвачът поклати глава. - Няма да повярвате, но точно преди Рождество той с Кармен катастрофира - за втори път в живота си и отново возейки човека, когото обичаше". Той се спря, като че ли ми даваше време да осмисля чутото. Наистина ми беше трудно да повярвам. Как е възможно два пъти да се окажеш в такава трагична ситуация? После обаче си помислих, че и с мен често се случваха подобни неща. Давам си дума, че ще стана по-добър, но отново и отново си правя същото. Така че, в края на краищата всичко е възможно.

"Продължавайте" - помолих аз.

"Майсторът не пострада, пострада Кармен и то много. Закараха я в болницата и той нито за минута не се отделяше от леглото й.

"О, Иисусе, - молеше се той. - Спаси дъщеря ми. Не й давай да умре".

Лекарите казаха, че ще се опитат да спасят детето, щом й стане малко по-добре. Мина нощта, но Кармен не отвори очи. Бащата седеше до леглото й, а дъщеря му оставаше в безсъзнание. Тя се събуди сутринта на Бъдни вечер.

"Татко, детето роди ли се?" - бяха първите й думи.

"Не, момичето ми, - каза той, наведен над нея. - Но с него всичко е наред. Лекарите са сигурни, че с него всичко ще бъде наред".

"Къде съм?"

"Ти си в болницата, скъпа. Днес е Бъдни вечер".

После той й разказал за това, което се е случило. Разказал й, че е бил пиян и са катастрофирали. Той плачеше: "Толкова съм виновен. Момичето ми, толкова съм виновен". Тя погали баща си по главата и каза: "Всичко е наред, татко. Всичко е добре. Аз те обичам". По лицето й се стичаха сълзи. После попита: "Татко, детето ще се роди ли до Рождество?"

"Не знам, миличка".

"Аз бих искала... - тя се усмихна и тъмните й очи заблестяха. - Много ми се иска да взема на ръце бебето на това Рождество". Това бяха последните й думи. Повече тя не дойде в съзнание. Някъде по обяд Майсторът стана и наведен над нея, прошепна на дъщеря си: "Аз ще ти донеса бебето".

За първи път той напусна болницата и без да се бави никъде, тръгна към църквата. На поляната се спря и дълго гледа рождественската сцена, същата, която видяхте днес. Влизайки под навеса, се престори, че нещо поправя и оглежда фигурите за пукнатини и олющена боя. Никой от минаващите, разбира се, не му обърна внимание, затова и никой не забеляза, че след като той си тръгна, в яслите липсваше Младенецът Иисус. Усетиха, че го няма едва след час. По това време Младенецът с яркочервеното кръстче, завит в одеяло лежеше до Кармен. Бащата изпълни нейното последно желание. На Бъдни вечер тя държеше в ръцете си младенеца".

Ние дълго мълчахме, мислейки за Майстора, Кармен и фигурката на Младенеца от яслите. Пред очите ми мислено минаваха картини как бащата се връща в болницата, как поставя Младенеца Христос до дъщеря си. Виждах лицата им, виждах как той седи на стола до леглото й, държи я за ръката... и чака. И тогава пророних само една дума: "Кармен".

"Тя умря след два дни".

"А детето?"

"То се роди. Преждевременно, но се роди".

"А Майсторът?"

"Той остана в този град. И все още живее тук, между другото. Но така и не се върна повече в дома си. Не можеше да понесе пустотата".

"Какво все пак се случи с него?"

Старикът се закашля: "Ами, църквата го приюти - даде му работа и малка стаичка".

До този момент, докато той не произнесе тези думи, на мен дори не ми минаваше през ума... Наведох се напред и гледайки го право в очите, попитах:

"Кой сте вие?"

"Ти знаеш, ти имаш нейните очи". - каза той тихо.

"Искате да кажете, че Кармен беше..."

"Да, твоята майка. А аз... аз...съм... твой..."

"Дядо?"

Брадичката му затрепери: "Момчето ми, аз направих тежки грешки и се моля, да не направя още една. Просто исках ти да знаеш какво се е случило. И още, исках да те видя, докато още имам сили".

Стъписан, се опитвах да осъзная случилото се. А той в това време извади нещо от джоба на якето, сложи го в дланта ми и я затвори: "През цялото време пазих това за теб. Искаше ми се да бъде с теб".

Отворих дланта си. Видях кръст - мъничък, дървен, яркочервен кръст.


* * *
Макс Лукадо

Един от най-популярните християнски писатели на Америка, автор на книги за деца и възрастни, Макс Лукадо има многобройни почитатели в България.
Първата му книга излиза през 1986 г. В момента има издадени 45 заглавия, напечатани в общ тираж над 25 милиона екземпляра. Вече повече от 14 години в ежемесечната класация на най-продаваните християнски книги, всеки месец има поне по една книга на Лукадо. Служи в църквата в Сан Антонио, Тексас, води ежедневно радиопредаване "Насърчаващи думи". Той е на 50 години, повечето от които е прекарал насърчавайки хората с духовни истини, облечени в трогателни и провокиращи истории.

http://www.maxlucado.com
© списание «маргарита», 2001-2009