Звънът на камбана е една от съществените принадлежности на християнския храм. Той ни зове в храма, с него се отбелязва времето на богослужението, най-съществените елементи от молитвослужението и свещенодействията по време на литургия и богослужение. Камбанният звън възвестява празничното тържество и духовната радост на християните.

На Запад често дават имена на камбаните. На голямата камбана“Angelus” в Белгия стои надпис: “Бягай от лъжата, прогонвай съня.” На камбана в Страсбург е изписано: “Аз съм глас на живота:зова ви: молете се, идвайте!”

Хората вярват в тайнствената сила на камбанния звън: “Оплаквам смъртта, прогонвам мълнията, разпространявам покой. Пробуждам ленивите, разгонвам ветровете, примирявам окървавените.”

Много са легендите около камбаните, които хората пренасят през вековете. Понякога те сами плачат, молят се, тържествуват. Камбаните тайнствено са свързани с човешките души, техният звън събужда земята и небето. Шилер, Данте, Шекспир, Милтън и много други поети възпяват камбанния звън.

Още от епохата на св. Константин Велики призовавали верните в храма с ударите на чук или клепало. Латинското название CAMPANA се появило около IV в. Легендата свързва първите камбани с епископа на италианския град Нола, св. Павлин. Връщайки се веднъж след служба у дома, той полегнал в полето и заспал. Насън му се явили ангели с полски цветя-камбанки, от които излизали приятни звуци. Поразен от случилото се, той веднага разпоредил на майсторите да отлеят няколко бронзови камбани с форма на лале. Оказали се удачни и скоро новият модел камбани (наричали ги „кампани” по името на провинцията, където служил еп. Павел Нолански) се разпространил в цяла Европа. В църковно-славянските книги често се среща термина „кампана”.

През VI - VIIв. камбаните навлизат в употреба в Италия, Франция и Англия. Във Византия те се появяват eold през IX в. при император Василий Македонец, по чиято молба венецианският дож Орсо изпратил в Константинопол 12 камбани за новопостроения храм. Това нововъведение не се разпространило много и едва след като кръстоносците завзели града (1204г.) отново започнали да се появяват камбани в храмовете.
“Bourdon” -  Notre Dame
Първите запазени до наши дни камбани - на св. Гал в Швейцария и св. Патрик в Англия от VI - VII в, са с четириъгълна форма и не са лети, а запоени, с богата украса. Към XI в. орлеанските камбани вече са лети и кръгли. Постепенно нараства теглото им: голямата “Bourdon” на Notre Dame в Париж тежи 13 тона, “Ambroise” в Руан -19 т, голямата камбана на катедралата “Св. Петър” в Рим тежи 14т, “Kaiser-glocke” на Кьолнската катедрала - 26 тона. Град Упсала се прославя със своите стъклени камбани. В Русия отливат 65-тонната голяма Успенска камбана. Огромна е и новата камбана в Св. Троица - Сергеевската лавра, осветена през 2008 година. Тя тежи 74 тона, а само езикът й е 2 т.

През XVII в. се леят известни със своя звук и красота камбани. Християнските градове се състезават в строителството на камбанарии. Кулите с камбани са забележителности, които и до днес всеки любител на старината посещава, за да види града като на длан. От тях от векове се възвестяват утрото, празниците, страшните за населението моменти - пожари, нападения, чума. Със звън от църковната камбана е започвал работният ден, на селяните от околните поля се съобщавало за природни бедствия.

Неслучайно неверниците поробители, превзели Константинопол и целия православен Югоизток, веднага забраняват звъна на камбани. За векове християнинът от Балканския полуостров е лишен от един от най-красивите символи на своята вяра. Затова нашите храмове, строени по време турското робство, са без камбанарии. Освобождението отприщва волята на нашия народ да допълни християнското богослужение. Следосвобожденските църкви се строят в по-голямата си част с вградени камбанарии, а към съществуващите бързо се издигат високи кули. Често те са по западен образец, нерядко са в разностилие с постройката на самия храм, но винаги са плод на голямата любов на българина към Божия дом.

Използвани са материали от Енорийски лист на Православен храм "Св. Атанасий" - Варна
© списание «маргарита», 2001-2011