|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово || архив ||
брой 9(16), 2002
Книга за мъртвите ми приятели
Откъс от новата книга на Стефан Цанев
АЗ ПАК ЩЕ ДОЙДА...
   Сигурно всеки си е задавал въпроса - как ей-така някакво си момченце или момиченце от някакво село или забутано градче, с полуграмотни родители и без особено образование, изведнъж прописва стихове и става Яворов или се качва на сцената и става Невена Коканова? Има много обяснения на феномена, наречен талант, но все пак откъде идва първоначалният повик: "Пиши!", кой те отбива от широкия път, по който крачи множеството и те залутва по стръмната, тясна и криволичеща, осеяна с цветя и тръни пътечка към сцената?

   Който познаваше Невена Коканова, не може да не се е учудвал и на нещо друго в нея - на естественото й, сякаш вродено благородство в осанката, в жестовете, в гласа. Откъде? Това не се учи, не се възпитава, а в случая нямаше и откъде да се наследи.

   А може би?
   Историята, която ще разкажа е отдавнашна, случи се преди повече от 30 години. Беше началото на октомври 1970-а. Качих се на едно самолетче и кацнах в Търговище. (Боже, по онова време имаше самолети до всеки по-голям град в България, на летищата нямаше проверки, пешком пресичаш пистата, билетчето - розово картонче 3 на 5 см като старите влакови билети, показваш го на стюардесата пред стълбичката, влизаш в самолета и толкоз, а сега?) Както си вървях по площада, срещам Невена. Тогава бях драматург на Сатиричния театър, където работеше и тя, но драматургът не знаеше, че актрисата скришом от всички гастролираше в Търговищкия театър, бяха поставили там "Към пропаст" на Вазов и тя играеше ролята на царица Сара-Теодора.
  — От малка все царица ми се играе, а в Сатирата царици няма — смееше се тя. — Ти пък какво правиш тук?
   Казах й, че съм дошъл да пиша нещо за древните наши столици Плиска и Преслав.
  — О, и аз ще дойда, не съм ги виждала, може ли?

   Заминахме за Преслав. Няма нищо по-отчайващо от нашите исторически развалини. Тревясали, едва показващи се изпод земята руини. Октомврийското слънце препичаше върху бялата пустош на Симеоновата столица, сякаш беше август. Археологът ни показваше жалките останки на Кръглата църква - уникална, неповторена никъде по света архитектурна храмова композиция, отвътре и отвън църквата била украсена със стенописи и скулптори, с рисувана керамика и стъкло, бронз и сребро, и много злато (затова я наричали Златната църква) - по блясък тя съперничала на Юстинияновата "Света София" в Константинопол.
   Невена слушаше някак разсеяно, не питаше, оглеждаше се като човек, който като че ли се мъчи да си спомни нещо...
   Църквата и всички други сгради в древен Преслав били построени от бял мрамор, от мрамора обаче се получавала много хубава вар, та след време, като запустял градът, съборили хората сградите, натрошили мраморните колони и фронтони, мраморните статуи и фризове, разните там лъвове и орли, светци и книжници, коне, бухали, лалета и линии, древни ханове и князе, грифони и всичко, що било от мрамор - изкуството, историята превърнали в проста вар! — варосвали си къщите и дуварите, а ние сега, вика археологът, се ровим край старите варници и събираме парченца изрисувана керамика, която не се е разтопила в пещите — това е, което е останало...

   Озърнах се — Невена беше приседнала в сянката край южната стена на църквата, гледаше към зиналата руина на някогашния олтар. Викнах й:
  — Чу ли къде е отишъл целият Преслав?
  Тя не помръдна. Приближих се, докоснах рамото й. Тогава тя трепна, погледна ме учудено, огледа се, съобразяваше къде се намира.
   — Извинявай... — каза тя и се изправи.
   Тръгнахме си, но преди да излезем от църквата, тя се спря, хвана ме за лакътя и прошепна:
   — Няма да ми се смееш, нали? Но аз... вече съм била тук.
   — Защо не каза, а дойде да се печеш на това слънце?
   — Не, не сега... Тогава.
   — Кога тогава?
   Не ми отговори. засмя се тихо и като притвори очи, започна бавно да изрича дума по дума:
   — Като излезеш от църквата и тръгнеш надясно по улицата, стигаш до висока стражева кула, завиеш ли край кулата на север, ще минеш край двореца на Симеон, срещу него е другата църква, а по-нататък в полите на планината е манастирът с Голямата библиотека, вляво срещу него са работилниците на живописците...
   Не помня точните й думи, но тя описваше подробно кой дворец къде се е намирал, коя църква, коя къща, баните, манастирите, библиотеките... Помислих, че ми разиграва театро и щях да си остана с тази мисъл, ако след малко не влязохме вмузейчето — една стаичка, пълна с керамични парчетии, по средата на стаята имаше гипсов макет на древната столица, археологът сочеше по макета с дълга пръчка — и чух:
    — Като излезете от Златната църква, където бяхме, и като тръгнете надясно ето по тази улица, стигате до тази висака стражева кула, завиете ли край кулата на север, минавате край двореца на Симеон, срещу него е другата църква, по-нататък в подножието на планината е манастирът с голямата библиотека, вляво срещу него са работилниците на живописците...
   Дума по дума той повтаряше казаното от Невена. Погледнах я . Тя слушаше по-учудено от мен...

   Пътищата ни и нататък се пресичаха често — в театъра, в киното, в компании и ресторанти, освен това тя рисуваше, пишеше стихове, говорили сме за много неща, но никой от двама ни никога не спомена за този случай.
   Само веднъж — съвсем, съвсем накрая.
   Случи се да бъда на последното й представление, в края на 1999 година, в театър "Възраждане". Беше вече безнадеждно болна, отиваше си, но както тя се правеше, че не знае, така се преструвахме и ние. След края на представлението й поднесох цветенце, тя се взря в очите ми и в този кратък миг усетих, че и двамата мислим за едно и също — за онова, което се случи в оня далечен октомврийски ден на 1970 година в Златната църква на древен Преслав.
   Тя се наведе към мен, докосна ме за лакътя и прошепна:
   — Няма страшно. Аз пак ще дойда...

Откъсът е публикуван на 28 август 2002 година във вестник "ТРУД"

|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово || архив ||
e-mail: margaritta@abv.bg
© списание «маргарита», 2001-2002