|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив ||
брой 7(14), 2002
Николай Хайтов — "Диви разкази"
Калинкините чанове

   Викаш ти защо не вземам от твоите цигари... По си ми е сладко цигарото — да си го свия сам... Да го лизна, душица да му сложа... Защото всяка работа е тъй: душица ако не й туриш — не слади!

   
Самар що е самар, правят го, дето се ивка, от дърво, ама като се направи, слагат му две-три къдрави резчици за душица, да е живо и красиво. Ей и в тия чанове има душица — дето съм ги навързал на кочовете и еркичите — ако че са от пиринч. Ама ще попиташ ти — каква душица? — В тия двата сребърните, да речем, е майчината ми душица, затова ги викат Калинкините чанове. Отколешна работа е тая, още от мурабето, руското; кога бягали манафите на Сюлейман паша от москофа — за Одрин. Две недели се низали от тъдява — наежени, гладни, налитали и на яма, и на хора, та всичко живо се попиляло по къшлите да се крие. Баш тогава ни родила горката ни майка — близнаци с брата, та трябвало и нас да носи. Заденал ни баща ни в един козиняв чувал, подбрали и мама — родилка на четвърти ден, и се емнали в една виелица да се крият в колибата на Перелийца. Докато стигнат там, фъртуната я срязала и едвам се примъкнали под заслона — пипнала я треската-разсипница. Три денонощия я давил огънят, а на третото духнал й Господ свещицата и ни оставил сираци. Преди да издъхне, дошла тя на себе си, побъркала в пазвата, извадила годежния сребърен наниз и рекла на тати: "С мене да ги заровите не бива... Полюбил си ма с тях и не искам друга да ти носи, та ти се моля, Райо (Райо се казваше баща ми), стори ги на чанове да ти попяват и поплакуват, че да смисляш за мене и дечинките."

   Много се драговали двамата с баща ми, та кога се поминала тя, рипал и той в гроба й жив да го заровят.

   Кога да отлива звънците — разправял ми е, — нарамил се чак в Неврокоп да върви, истински майстор да намери. Оставил си овцете на един побратим, турил си нови табани на цървулите, а под табаните — наниза. Не било лесно в ония времена да прекроиш, речи го цяла планина и пеши да стигнеш Неврокоп; че тогава било турско из тоя край и всякакви хора се навъртали около пътищата. Много път бил баща ми, но имало защо; попаднал там на майстор Джико — млад, с мерак за работа и слава, та всичката си майстория турил в отливането на звънците. Когато свършил, окачил ги, отстъпил назад и викнал, като да ги сплаши:
   —Хо-о!
   — Дзън-н-н-н! — пропели чановете с майчиния същи глас.
   Зарадвал се баща ми и бръкнал да плаща, но майсторът го спрял:
   — Парите няма да приема — рекъл му той, — но щом се люшнат чановете из балкана и те попитат кой ги е правил, казвай: "Правил ги е майстор Джико." Това ми стига.
   Целувал баща ми ръка на майстора, нарамил чановете и хванал пътя, но не царския, дето вървели всички, а през пущинаците — направо, само и само лоши хора да го не срещнат.
   Стигнал-нестигнал при овцете, завързал ги. Люшнали се ония ми ти чанове, заечали ясните им гласове — чудом да се чудиш чанове ли са като чанове, камбани ли бият, невести ли пеят и поплакуват... Рекли им още тогава Калинкините чанове.

   Пеели звънците, слушал ги тати, смислювал за мама, ама не забравял и нас: трепал се от изник до заник — да ни е сито и топло. Завъдил и стадо от петстотин овце, да има и какво да ни остави. Като задухаха подзим ветровете, събираха се овчарите и отиваха да зимуват край Бялото море. Напролет, смъкнеше ли Карлък бялата гугла, подбираха овцете за насам. Имаше баща ми обичай, преди да тръгне закъм нашия балкан, да заръча звънците да му изпратим, та като влезе в планината, да ги навърже за шенлик. Откак заровил майка ни, това му беше радостта.
   Помня веднъж, като стигнахме Калъчборун и ни сръга:
   — Чобанлар, давайте чановете!
   А беше се едвам зазорило.
   Станаха овчарите и наловиха пърчовете — за едната гиздосия бяха тия пърчове, дето носеха звънците. От малки ярета им връзваха рогцата, за да растат изправени, гледаха ги като дечица, та се наливаха едри като магарета, горделиви и брадати като владици. А тръгнеха ли да ходят — стъпваха назлън-назлън като чорбаджия през чаршия. Като им накачеха чановете, вдигаха главите, тръгваха един зад друг, а подир тях — цялото стадо. Тогава за първи път чух и двата, мамините, сребърните чанове. Има едни — люшнат се, звъннат и замълчат, като че на шията си ги настъпил, а тия — чукне веднъж езичето, а десет пъти на талази му отпява "майката". Докато се носи екотът на малките чанове, големите карат издебело и държат "исото" като на литургия при второ възкресение. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас:
   — Хе-хе-хе-хе-е-е-е-е!
   Заедно с викането вади пищова и гърми.
   Бърчините това си чакат: поемат гърмежа, подават си го една на друга, та ехти и се носи, докато се търкулне и заглъхне в някое дере.

    Пораснахме ние с брата и много пъти ходихме на Бяло море с овцете. Остаря баща ни, все тъй — единак, не прежали мама. Само меракът му за чановете не остаря и тоя мерак го закопа.
    Година и кусур преди Балканската война ние пак зимувахме в Тракия. Като наближи Гергьовден, подбрахме си овцете насам. Една хубава пролет беше — емнала се трева до коляно. Овцете ни като тъпани ставаха от тлъстата паша, та имаше мляко и за агнетата, артисваше и за хората; де кого срещнехме — наливахме го с мляко за хаир.
   Попасват си овчиците, вървим и ние подир тях и все поглеждаме с брата напред, да видим близо ли е нашият балкан, и все ни се струва, че не сме се помръднали. Млади бяхме и припряни, пръхнати бяха и конете ни — две сиви каракачански кобили, та намислихме привечер да препуснем напред, да намерим леговище за овцете и да отвъртим един топъл качамак за вечеря, докато ни стигне тати.

   Като стигнахме на сгодно място, стоварихме дисагите, запалихме огън и зачакахме. Чакахме, чакахме, остана копраля до заник, а не се виждат никакви овце. Тъкмо се чудим какво да правим, ето че през полето се премята някаква черна топка — право къде нас. Като наближи, познахме нашето куче, барачесто едно като мечка — иде насреща, изплезило език, а ухото му отсечено и се стича кръв по шията му, като че заклано. Фукна се кучето в краката ни, взе да души с муцуната, да се драпа и скимти като да ни проговори. Припари ме нещо под лъжичката, а братът побледня. Грабнахме пушките, рипнахме на конете и ударихме назад. Намерихме стадото и какво да видим? Овцете събрали се на топка, а на другата страна — тати, струпал се възнак, предялан с ятаган и пребит от бой. Жив беше. Приповдигна се, показа към пътеката и едва проговори:
   — Чановете... ония грабнаха... Тичайте!
   Метнахме се на конете и препуснахме душмански. Цяло лято бяха пасли кобилите, наякнали бяха и отпочинали, та като вдигнаха муцуни и развяха буйните си гриви — ела да ги стигнеш! Тичаха, като да ни беше чумата подгонила. Врекли се бяхме с брата да препускаме, ако ще би до края на света, но разбойниците да настигнем и чановете мамини да отървем.

   Колко сме препускали, не зная. Изтръпнал бях и не можех на времето да хвана мярка. Помня само, че профучахме през една мешова горица и се намерихме пак на равно и открито. Тогава мернах пред себе си двама арнаути с вулии през рамо. Неспокойни, види се, бяха, та потърчаваха и вулиите им се подрипваха, като да имаше вътре живи катерици. Видяха ни и те и решиха да кривнат в едни пърнарови храсти. "Мушнат ли се, викам си, отидоха." Заковах коня на място, дигнах пушката и се прицелих в единия. Пукна ли пушката, заклати се той и падна. Тогава другият запрати вулията в храстите и се мушна някъде из трънките, като че потъна в земята. Слязохме ние от конете и се затекохме към пребития. Дръпнахме го и чановете издрънкаха в торбата му. Взехме ги, яхнахме конете и подгонихме обратно, за да помогнем на стария. Намерихме го още жив. Одрахме четири агнешки кожи, наложихме го в тях, после мушнахме два пръта на една черга и го нарамихме. Подбрахме и овцете и тръгнахме.

   Две денонощия вървяхме, без да спираме, докато стигнем нашия балкан и влезем в шумата. Там поспряхме да починем, поизмихме лицето на стария, сменихме кожите и чак тогава дойде той на себе си, та криво-ляво ни разправи какво се беше случило.
   Още като сме отминали с конете напред и останал сам, текнало му да извади от дисагите чановете и на пърчовете да ги окачи. И не само ги окачил, но и гайдата надул. Свирил колкото свирил, по едно време лавнали кучетата. Обърнал се — гледа: двама арнаути хванали пърчовете и се мъчат звънците да отвържат.
   — Чакайте, комшулар! — завикал старият, но единият от арнаутите извадил пищова срещу него. Ударил го тати на молба, давал им два овена даром, само и само звънците да не барат, но келешите им ударили мерак и не рачили да ги оставят. Единият извадил ножа да резне каишките. Притъмняло пред очите на баща ми, развъртял гегата, налетяло и кучето, но арнаутите се развъртели с ятаганите, ранили баща ми в рамото, после го налегнали и го пребили. Тъй го бяха насинили, мижавите му келеши, че не можа да стигне горкият до село. Три дни го носихме през балкана в чергата, три пъти сменявахме кожите, а на четвъртия изкачихме високото било на Калъчборун — свъртището на овчарите.

   Щом се възкачихме там, заигра вятър, посмете облаците и отвори едно синьо като мъниста небе, грейна и слънчице, а гората заехтя, завъздиша... стария зажали. Усети тати къде сме, понаслуша се и махна с ръка:
   — Давайте, момчета, чановете!
   Навързахме ги ние, нарамихме носилката с брата и подкарахме овцете. Запяха чановете — сребърните от високото, занадпреваряха се, оплетоха се и отново се раздвоиха. Подухна и вятърът, дигна песента и я възнесе нависоко и широко, па я изтърва оттам и я сипна по деретините, като че задавена от плачове.
   Вървяхме тъй не зная колко. Усетих по едно време, че потрепера носилото. Обърнах се, гледам: подрипват раменете на брата... починал баща ни. Очите му сини, още непомътени. И се засмял. Издърпала беше радостчицата единия мустак нагоре, ама за кратко е, види се, била, та не смогнала и другото им крайче да помръдне — преварила бе душата му да литне, за да настигне песента на мамините сребърни чанове...

    Там го и заровихме баща ми — под една тънка и висока ела, та всяка пролет да посреща овчарите и да се разтъжва с чановете и кавалите.


|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив ||
e-mail: margaritta@abv.bg
© списание «маргарита», 2001-2002