|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив ||
брой 5(12), 2002
Паулу Коелю

Воинът на светлината
(откъси от последната книга на писателя)

П р о л о г
  — Край плажа на изток от селото има един остров, а на него — огромен храм с много камбани — каза жената.
Момчето забеляза, че е облечена в странни дрехи, а косите й са покрити с воал. Никога преди не я бе срещало.
— Виждал ли си храма? — попита тя. — Върви да го видиш и ми кажи как го намираш!

* * *
Пленено от красотата на жената, момчето отиде до мястото, което му бе посочила. Седна на пясъка и погледна хоризонта, но не видя нищо по-различно от обичайното: синьо небе и океан.
Разочаровано, то се запъти към рибарското селище, което се намираше наблизо, и там попита за острова с храма.
— А, това е било много отдавна, по времето, когато моите прадеди са живели по тези места — каза един стар рибар. — Станало земетресение и островът потънал в океана. Но макар че островът вече не се вижда, все още се чуват камбаните на храма, когато водата ги разлюлее на дъното. Момчето се върна на плажа и се опита да чуе камбаните. Прекара там целия следобед, но успя да долови само шума на вълните и крясъка на чайките.

* * *
Когато се стъмни, родителите му дойдоха да го приберат. На другата сутрин то пак отиде на плажа; не можеше да допусне, че една красива жена ще говори лъжи. Ако някой ден тя се появеше отново, би могла да й каже, че не е видяло острова, но е чуло камбаните на храма да бият, разлюлени от водата.
И тъй, изминаха много месеци. Жената не се появи и момчето я забрави. Бе убедено, че трябва да открие богатствата и съкровищата на потъналия храм. Ако чуе камбаните, ще разбере местонахождението му и ще извади скритите в него съкровища.

* * *
Вече не го интересуваха нито училището, нито приятелите му. Бе се превърнало в обект на шеги от страна на другите деца, които казваха:
"Той вече не е като нас. Предпочита да гледа океана, защото го е страх, че ще губи в игрите."
И всички се смееха, щом видеха момчето да седи на плажа.
Въпреки че не успяваше да чуе старите камбани на храма, момчето постепенно научаваше най-различни неща. започна да проумява, че след като толкова дълго е слушало шума на вълните, те вече не са в състояние да отвличат вниманието му. Скоро след това свикна и с крясъците на чайките, с жуженето на пчелите, с вятъра, поклащащ листата на палмите.
Половин година след първия разговор с жената момчето вече не позволяваше никакъв шум да отвлича вниманието му, ала все още не бе чуло камбаните на потъналия храм. Идваха рибари да си поговорят с него и казваха: "Но ние ги чуваме!"
Момчето обаче все не успяваше.
След известно време рибарите започнаха да му говорят други неща: "Ти си твърде много зает с мисълта, че трябва да чуеш камбаните, които са на дъното. Зарежи тази работа и върви да играеш с приятелчетата си! Може би само рибарите ги чуват!"

* * *
След като измина почти цяла година, момчето си помисли: "Тези мъже сигурно са прави. Най-добре ще е да порасна, за стана рибар и да идвам всяка сутрин на този плаж, защото започна да ми харесва." Помисли си също така и следното: "Вероятно всичко това е някаква легенда, възможно е след земетресението камбаните да са се счупили и никога повече да не са звънели."
Същия следобед то реши да се завърне в къщи.
Приближи се до океана, за да се сбогува с него. Погледна още веднъж пейзажа и тъй като вече не бе обсебено от камбаните, се усмихна на красивата песен на чайките, на шума на вълните, на вятъра, люлеещ листата на палмите. Дочу гласовете на приятелите си, които играеха наблизо, и се зарадва при мисълта, че ще се върне към детските занимания.
Момчето бе доволно и благодари — така както само едно дете би могло да го стори — за това, че е живо. Бе убедено, че не си е загубило времето напразно, тъй като се бе научило да съзерцава Природата и да благоговее пред нея.
И в този миг, заслушано в шума на океана, чайките, вятъра, листата на палмите, гласовете на приятелите си, които играеха, момчето долови за пръв път звън на камбана.
След това чу още една.
И още една, докато накрая, за негова радост, забиха всички камбани на потъналия храм.

* * *
Изминаха години. Момчето — вече мъж се върна в селото и отиде на плажа на своето детство. Нямаше никакво намерение да вади съкровища от дъното на морето; може би всичко е било само плод на въображението му и той въобще не е чул потъналите камбани през онзи далечен следобед от детството му. Въпреки това реши да се разходи, за да послуша шума на вятъра и песента на чайките.
Каква бе изненадата му, когато видя на пясъка да седи жената, която му бе говорила за острова с храма!
— Какво правиш тук? — попита той.
— Чаках те — отвърна тя.
Той забеляза, че въпреки многото години, които бяха изминали, жената изобщо не се бе променила; дори и воалът, покриващ косите й, не бе избелял с времето.
Тя му подаде една синя тетрадка с бели листове.
— Пиши: "Воинът на светлината се вглежда в очите на едно дете. Защото децата умеят да гледат на света без горчивина. Когато иска да разбере дали човекът до него заслужава доверие, воинът се опитва да погледне на него през очите на дете."
— Какво представлява воинът на светлината?
— Ти знаеш — отвърна тя, усмихвайки се. — Човек, който е в състояние да разбере чудото на живота, да се бори докрай за нещо, в което вярва, и — поради това — да чуе камбаните, които звънят на дъното на океана.
Никога не се бе възприемал като воин на светлината. Жената сякаш отгатна мисълта му.
— Всички са способни на това. И никой не се възприема като воин на светлината, въпреки че всички са такива.
Той погледна страницата на тетрадката. Жената отново се усмихна.
— Пиши за воина! — каза тя.
  

   Блясъкът в очите на воините на светлината никога не угасва.
   Те са част от този свят и от живота на други хора, тръгват на път без дисаги и без сандали. Често пъти са страхливи. Невинаги постъпват правилно.
   Страдат излишно, понякога проявяват дребнавост и не вярват, че някога ще успеят да израснат. Много често смятат, че са недостойни за каквато и да било благословия или чудо.
   Невинаги са сигурни, че разбират защо са на този свят. Прекарват много безсънни нощи, понеже смятат, че животът им е безсмислен.
   Именно затова са воини на светлината. Защото грешат. Защото си задават въпроси. Защото търсят някаква причина и със сигурност ще я открият.

     

  Воинът винаги се вслушва в думите на някои проповедници от миналото като например в тези на Томас Хъксли:
  "Последствията от постъпките ни са плашило за страхливците и светъл лъч за мъдреците.
  Светът е една шахматна дъска. Фигурите, това са всекидневните ни постъпки; правилата на играта са тъй наречените природни закони. Не можем да видим Играча, който е от другата страна на дъската, но знаем, че е справедлив, честен и търпелив."
  Воинът е длъжен да приеме предизвикателството. Той знае, че Бог забелязва и най-малката грешка на тези, които обича, като не им позволява да се преструват, че не са им известни правилата на играта.

      

  Воинът на светлината не винаги е вярващ.
  Има моменти, в които той не вярва в абсолютно нищо. И пита сърцето си: "Струва ли си да полагам толкова големи усилия?"
Ала сърцето му мълчи. Воинът сам трябва да реши.
  Тогава той търси някакъв пример. И си спомня, че Исус също е преминал през това, за да може да сподели докрай човешката участ.
  "Отклони от мене тая чаша!" — казал Исус. Той също се е обезсърчил и е изгубил кураж, но не е спрял.
  Воинът на светлината все още е без вяра. Но продължава напред и накрая си възвръща вярата.

      

  Когато учителят забележи, че воинът е потиснат, му казва:
"Ти не си човекът, който се появява в тъжни моменти. Ти си нещо много повече.
  Мнозина си заминаха от този свят — поради причини, които никога няма да узнаем — а ти си все още тук. Защо Бог е прибрал при себе си толкова изключителни личности, а е оставил теб?
  В момента милиони хора по света вече са се примирили. Не се ядосват, не плачат, не вършат вече нищо; чакат само да мине времето. Изгубили са способността си да реагират.
  Ти обаче си тъжен. Това доказва, че душата ти все още е жива."


        

  Воинът знае, че най-важните думи във всеки език са съвсем кратки.
  Да. Любов. Бог.
  Това са думи, които излизат лесно от устата ни, а запълват огромни празни пространства.
  Но съществува една дума — тя също е съвсем кратка, — която много хора се затрудняват да изрекат: не.
  Този, който никога не казва "не", се мисли за благороден, толерантен, възпитан; защото "не"-то има репутацията на лошо, егоистично, недостатъчно духовно.
  Воинът не се хваща в този капан. Има моменти, когато той, казвайки "да" на другите, казва "не" на самия себе си.
  Ето защо той никога не казва "да" с устните си, щом сърцето му казва "не".


          
Е п и л о г


Когато спря да говори, вече се бе стъмнило. Двамата останаха неподвижни, загледани в изгряващата луна.
— Много неща от това, което ми каза, си противоречат — каза момчето.
Тя стана.
— Сбогом. Ти беше сигурен, че камбаните на дъното на океана не са само легенда; но успя да ги чуеш едва, когато разбра, че вятърът, чайките, шумът на палмовите листа, всичко това е част от звъна на камбаните.
По същия начин воинът на светлината е уверен, че всичко около него — победите и пораженията му, ентусиазмът и унинието му — е част от неговата Справедлива битка. И когато му се наложи, той ще съумее да използва правилната стратегия. Воинът не се старае да бъде последователен; той се е научил да живее със своите противоречия.
— Коя си ти? — попита момчето.
Ала жената вече се отдалечаваше, вървейки по вълните към изгряващата луна.

слово  
Какво още:
Паулу Коелю
откъси от
Петата планина
Край река Пиедра седнах и заплаках

Дж. Халил Джубран
откъси от Пророкът
Градината на пророка

Разказ на един пътешественик в Израел

Мариана Везнева
За играта шахмат
За духа на Орфей
За духа на болестта
За знака на България
За езика СЕНЗАР
За здравето
За универсалната медицина

Приказка за мъдростта

Н. Рьорих
Детска приказка

Съвременна семейна притча

Една будистка притча

Тезей и Минотавъра

Амур и Психея

Платон - Избрани диалози

Лао цзъ - Дао де цзин

Христо Фотев
На майка ми

Стефан Цанев
Да спрем лавината

Дончо Цончев
Мартеница

Л. Антонова
Рождественско послание

Мариан Фредриксон

Според Мария Магдалена


|| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив ||
e-mail: margaritta@abv.bg
© списание «маргарита», 2001-2002