СЛОВО:
Според Мария Магдалена
Марион Фредриксон
Откровение за духа на болестта
М. Везнева
Откровение за здравето
М. Везнева
| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив |
брой 3, 2001
Според Мария Магдалена
Откъси от романа на Мариан Фредриксон
Икона на Мария Магдалина  Мария веднага хареса Варнава. Шеговитият блясък в очите му й напомняха за Леонид.
   Има чувство за хумор, мислеше си тя.
   Беше висок и представителен. Лицето му беше красиво, типично еврейско, с гърбав нос и топли кафяви очи.
   Самият той каза, че е левит, роден и израсъл в Кипър, и че истинското му име е Йосиф.
   — И стана утешител, и те нарекоха Варнава — каза Мария.
   Очите му пробляснаха, когато отговори, че Варнава може да означава и прорицател.
   Сега Мария се засмя и го подкани:
   — Започвай да прорицаваш тогава. Прочел си записките на Марко и предполагам, че имаш възражения.
   Той каза също като Павел:
   — Тълкуванията ти на учението на Исус са много интересни, но трудни за разбиране. Хората имат нужди от прости и понятни правила и обещания.
   — Имаш предвид нови закони?
   Мария се изчерви както винаги, когато беше смутена, и повиши глас, наблягайки на всяка дума:
   — "Но горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото свързвате бремена, тежки и мъчни за носене, и ги туряте върху плещите на човеците... Горко вам, книжници и фарисеи...задето затваряте царството небесно пред човеците, защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат."
   Лицето на Варнава почервеня и той извика:
   — Какво, за бога, е това, което казваш?!
   — Цитирам словата на Исус към фарисеите и книжниците. И Симеон, и ти бяхте там, не помниш ли?
   — Не си спомням ясно като теб. Но мисля, че каза нещо подобно. Спомням си само, че изтръпнах от страх, като го чух.
   — Разбирам много добре страха ти — каза Павел.
   Варнава, проповедникът, въздъхна дълбоко. Само равин Амаша изглеждаше доволен.
   — Бих се покръстил само заради тези слова.
     
Настъпи дълго мълчание, преди Мария да се обади с по-спокоен глас:
   — И аз разбирам, че новото учение трябва да има вътрешна структура и ред. Но не трябва да се превръща в една от онези религии, които имат за цел само да държат хората в подчинение. Предполагам, че сте записали всичките му притчи, така както Симон Петър и другите ги помнят.
   Те кимнаха.
   — Моето мнение е, че в основата си те се отнасят до едно и също нещо, до свободата и отговорността на всеки отделен човек. И че няма никаква гаранция, че ще се докоснеш до Бога само ако спазваш всички закони и правила. Може да е точно обратното. Спомнете си за блудния син, за слугите, които работили само по няколко часа, а други - по цял ден.
   Варнава се наведе към нея и каза енергично:
   — Можеш ли да запишеш притчите му, така, както си ги спомняш?
   — Ще се опитам.
   Разредиха виното с вода и отпиха. Беше топло въпреки сянката в беседката.
   Павел попита:
   — Какво според теб е най-важното в учението му?
   — Помирение и опрощение, за това говорихме вчера. Трябва да започнеш със себе си, да признаеш страха и егоизма си. Да съжаляваш за стореното и да си простиш. Щом направиш това, няма да имаш потребност да виниш другите.
   — И преди си говорила за това и мисля, че имаш право — каза Павел. — Но това е трудно, почти невъзможно. Как можем да се помирим със злото, което сме сторили?
   — С Божията помощ - каза Варнава.
   — И чрез вярата в себе си, в царството небесно, което е в нас - добави Мария.
   Симон Петър поклати глава.
   — Царството небесно е сред вас и във вас. Той често го казваше, но аз не Го разбирах.
   Мария енергично се наведе към Симон.
   — Спомняш ли си веднъж, когато един от нас, мисля че беше Андрей, попита Исус къде се намира новото царство и кога ще настъпи. А Той отговори, че то вече се намира сред нас. И това е вярно, Симоне, толкова съм мислила за това, за любовта, която свързваше всички нас, които Го следвахме.
  Разговорът беше прекъснат от Леонид, който се прибра в къщи от работа.
   — Преча ли?
   — Не — каза Павел. — Напротив, можеш дори да ни помогнеш да си изясним някои понятия.
   Леонид поздрави Варнава, който набързо му предаде разговора им.
   — Предполагам, че знаеш какво мисли Мария. Но не можеш да изградиш църква без ясни правила и послания.
   Леонид поклати глава.
   — Трудно е — отвърна той. — Следвах Исус през различни периоди и внимателно слушах всичко, което говореше. Беше поразително и то обърна наопаки представите ми за света. Тогава смятах, че неговото влияние обърква моето ясно и точно мислене на грък. Когато се връщах в Антиохия, се опитвах да го видя като земен човек, да го възприема като такъв.
   Леонид се засмя и каза:
   — Разбира се, не успях. Думите Му пуснаха корени в мен като синапеното зърно, за което проповадваше той. Беше дълъг процес. Не мисля, че някой може да разбере откровенията Му чрез учене.
   — Тогава какво ще правим? - попита Варнава и към блясъка в очите му се прибави  иронична усмивка.
   — Ще направите онова, което трябва — каза Леонид и също се засмя.
   За миг се замисли и продължи:
   — Нагърбили сте се с почти невъзможна задача. Бедата при нас, хората, е, че не можем да мислим без модел и идеал. Безропотно затъваме в старите представи и чувстваме облекчение, защото вярваме, че сме ги разбрали.
   — Искаш да кажеш, че човек може да мисли едновременно и по нов, и по стар начин? — попита Варнава.
   — Исус успя. Той промени света и затова беше обявен за рушител на обществото. Разбирам свещениците в Йерусалим и техния ужас. Исус е опасен за еврейската общност. Равновесието между Синедриона и римляните беше много крехко и те не искаха да рискуват.

   Евреите, насядали около масата в беседката, затаиха дъх, но Леонид продължи спокойно:
   — Прибавете към това и духа на времето, обременен с тежко наследство. Вие, евреите, с вашите канони и правила, ние, гърците, с наивната си вяра в логиката и разума. И накрая, не на последно място — римляните, които живеят със сляпата си вяра в римския ред и дисциплина.
   Замисли се за миг и продължи:
   — В този свят на закони, разум и дисциплина хората копнеят за чудеса. И съвсем естествено е, че все повече хора се обръщат към мистичните религии на Изтока.
   Продължиха да седят мълчаливо. Накрая Леонид разпери примирително ръце.
   — Понякога си мисля, че Исус подрани с идването си на този свят, който изобщо не е в състояние да го разбере. Боговете, които почитаме, са твърде далеч от нас. Докато богът на Исус е във всяко сърце, в живота, въпреки че не го признаваме.
   Лицето на Павел се озари от усмивка. Толкова рядко се случваше.
   — Май забрави думите си за синапеното зърно.
   Както обикновено Мария изпрати гостите си през градината до портата. Павел спря за миг под голямата смокиня и й каза:
   — Думите, които Той е казал за майка си и братята си, трябва да са наранили дори теб, която си била неговата избраница.
   — Да. Дълго страдах. Едва когато дойде дъждовният период, разбрах и приех, че той не може да има избраници...
   
   Тази нощ Мария спа дълбоко. Дългоочакваната прохлада най-после беше достигнала Антиохия. Събуди се както винаги преди зазоряване и се отдаде на спомените си.

   Когато множеството нарастваше, Исус започваше да говори. Думите му достигаха до слушателите, до душите им, мислеше си Мария и най-после разбра защо Той винаги говори с притчи. Божието слово не може да се затвори в определения. То е многозначно и трябва да си пробива път до всекиго чрез притчи. Исус рисуваше понякога забавни, понякога тъжни, но винаги поразителни образи. И всеки оживяваше по своему в съзнанието на слушателите.
   Той се обръща направо към сърцата, мислеше си Мария. И ние разбираме, че онова, което на пръв поглед изглежда безсмислено, е единственото смислено нещо.

   Много често спяха в къщите на последователи на новия пророк. Първата нощ след пътуването до Тир се настаниха в две огромни стаи в къщата на един приятел на Левий. Мъжете сложиха постелките си в по-голямата стая, а жените в по-малката.
   Исус и Мария Магдалена се събуждаха по-рано и излизаха на разходка из околността.
   — Много мислих през нощта — каза Мария. — Може би Богът, за който говориш, още не се е родил в сърцата ни. Отишъл си далеч пред нас...
   Той поклати глава.
   — Във всеки мъж или жена, които поглеждам, виждам Бога. Най-ясно го виждам у нещастните и болните.
   — Но ако не знаем къде се намира Бог, ще ни бъде много трудно да го търсим.
   — Това е толкова тъжно, Мария. Но Той бавно израства у всяко човешко същество. Докато един ден стане готов за изкуплението.
   — Което ще бъде мъчително?
   — Да, трябва да се простим с всичко старо.

    Внезапно потокът от спомени секна и Мария отново се озова в леглото си в Антиохия. Бяха ли стигнали до Тир? Не знаеше. Беше ли зърнала морето? Не помнеше.
    Всички образи от пътуванията й бяха потънали в черното отчаяние, замъглило съзнанието й.

    Както винаги се настаниха в беседката; беше хладен ден и те се насладиха на прохладата.
    Павел каза:
    — Според всички доказателства, които сме събрали, вие двамата често сте оставали насаме. Трябва да ти е казал нещо, което не е споменавал пред други.
    Тя им разказа за кошмарите си през онази зима и за ужасните си страхове.
   — На сутринта му разказвах сънищата си и се надявах да ми отговори, че кошмарите са сапунени мехури, които изчезват с изгрева на слънцето. Но той не го направи. Каза, че сънищата носят послание от най-съкровената ми същност и знаят повече за мен. Но и аз като повечето хора съм се изолирала от същността си, от мястото, където Бог обитава у всеки един от нас.
   Павел даде знак на Марко, който записа тези думи, защото бяха важни.
   По-късно  на път за Тир го попитах дали е възможно същността, която спомена, да не се е оформила още у хората. И че Той може би е първият човек на земята, който притежава знанието за присъствието на Бога в собственото си сърце. Тогава Той ми отговори, че го вижда у всеки човек. Но най-ясно у болните и грешниците.

   Възцари се мълчание, докато Марко запише всичко. После Равел продължи:
   — Не го ли попита защо болните и страдащите имат по-ясно съзнание... за истинската природа?
   — Не, не се сетих.
   Петър й се притече на помощ.
   — Трудно е да се обясни защо не сме питали повече. Не защото се страхувахме, а по-скоро, защото всеки отговор, който получавахме, беше толкова неочакван, че ни трябваше време да го проумеем.
   — Така беше. — каза Мария. След това се обърна към Павел: — Но въпреки това мисля, че мога да ти отговоря на въпроса защо той виждаше по-ясно Божията светлина у болните и страдащите. Свързано е с нещо друго, което каза.
   Спря, за да помисли.
   — Каза, че за да усетим в себе си присъствието на Бога, трябва да се откажем от много неща. От всички представи, върху които досега сме градили живота си, от всички догми. и може би най-трудното от всичко — да се освободим от гордостта си, от чувството за вина и от грешките си. Раждането на Бог в сърцата ни става в болка по време на голямо страдание.
   Тя замълча, преди да се обърне към Павел.
   — А нещастните, болните и прокудените вече са били принудени да го сторят.
   Павел кимна, а Марко записваше, Варнава попита:
   — И как ще успеем да сторим това?
   — Но Той сам е дал отговор: "Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света..."
   — Права си — каза Павел, силно развълнуван. — Сега аз не мога да живея без Исус в сърцето си.
   Мария се замисли за миг и после се обърна към Симон Петър.
   — Симон Петре, ти трябва да знаеш дали в арамейския език има една или две думи за вяра.
   — Само една.
   — Гърците имат две, вяра и доверие. Може би Исус е имал предвид доверие, когато е казвал: "О, жено, голяма е твоята вяра."
   Павел се учуди.
   — Има ли някаква разлика?
   Мария се засмя, преди да отговори.
   — Вече знам, че има.
 

   След дълго мълчание Мария продължи:
   — Нямам много спомени от пътуването ни до крайбрежието, бях си загубила ума от тревога. Но успях да прозра много неща. Разбрах как върши чудесата си. Просто спираше хода на времето.
   — Но, Мария, мила, — възрази Варнава. — Никой не може да спре времето.
   Мария се засмя и каза:
   — Напротив, Варнава, Той можеше. Когато срещнеше някое измъчено същество, той го поглеждаше право в душата му, която е вечна. И там двамата се срещаха, сливаха се напълно. И чудото ставаше възможно. Разбираш ли?
   Отново настъпи дълго мълчание. Мария продължи:
   — Спомням си как си помислих, че именно тази близост е любовта.
   — Искаш да кажеш, че това, което Го отличаваше от другите, е била способността му да спира времето?
   — О, Варнава, приемаш всичко буквално. Това, което Го отличаваше от нас, беше съзнанието, че Той е в Бог и Бог е в него. Петре, сигурно си спомняш как ни говореше за светлината, че който я носи в себе си, знае, че не бива да я приравнява с насъщния, че тя е повече от храната и тялото. Искал е да каже, че правим точно това, носим светлината, но я затулваме, не й даваме никаква възможност да засияе.
   — Ти самата каза, че Той чувал гласа на Бога. А сега говориш за светлина.
   — Но Той винаги търсеше нови образи, за да ни помогне да разберем. Не мисля, че наистина е имал предвид глас, който му е говорил с обикновени думи. Спомням си как веднъж в началото го попитах как може да бъде сигурен, че вътрешният му глас е на Бога. А Той ми отговори простичко: "Знам го." 
 

 Откровение за  духа на болестта
| начало | земя | небе | звезди | време | човек | ключ | слово | архив |
e-mail: margaritta@abv.bg
© списание «маргарита», 2001